– Всичко си проверила – отбеляза той.
– Да – потвърдих аз. – За мен работата е сериозна.
– Какво имаш в този чувал? – попита ме той.
Отворих чувала от захар и му показах какво имаше вътре.
– Господи! – каза той. – Драгунски колт! Ама ти си колкото един царевичен кочан! Какво ще правиш с този револвер?
– Беше на баща ми – отвърнах аз. – Възнамерявам да убия Том Чейни с него, ако законът не успее да го стори.
– Е, с това оръжие ще стане. Ако успееш да намериш достатъчно висок пън, за да го подпреш на него, докато се прицелваш и натискаш спусъка.
– В този град никой не познаваше баща ми и аз се боя, че няма да се предприеме нищо за задържането на Чейни, освен онова, което ще направя аз самата. Брат ми е малко момче, а семейството на майка ми е от Монтерей, щата Калифорния. Дядо ми Рос е твърде стар, за да язди.
– Не вярвам, че имаш петдесет долара.
– Ще ги имам след един-два дни. Чувал ли си за бандит на име Нед Пепър, по прякор Щастливеца?
– Познавам го добре. Прострелях го в устната през август миналата година, на юг оттук, в планините Уайндинг Стеър. След онзи ден прякорът му наистина беше заслужен.
– Говорят, че Том Чейни е отишъл при него.
– Не вярвам, че имаш петдесет долара, сестричке, но ако си гладна, можеш да вечеряш при мен и ще можем да поговорим и да се разберем. Как ти се струва това?
Отговорих му, че ми се струва отлично. Предположих, че живее в някоя къща заедно със семейството си, и не бях подготвена да открия, че в действителност разполагаше само с една-единствена стаичка на гърба на някаква китайска бакалия на една тъмна улица. Не беше женен. Китаецът, който държеше бакалията, се казваше Ли. Беше сготвил вечеря: варени картофи и задушено месо. Тримата седнахме да ядем на една ниска маса, с газена лампа по средата. Вместо покривка имаше една завивка. Веднъж се чу някакво звънче и Ли стана от масата, за да отиде отпред в магазина през една завеса и да обслужи някакъв клиент.
Петела каза, че е чул за убийството на баща ми, но не знае подробностите. Аз му разказах всичко. На светлината на газената лампа забелязах, че увреденото му ляво око не беше съвсем затворено. В долния край се виждаше тънък бял полумесец, който блестеше на светлината. Хранеше се с лъжица в едната ръка и намачкано парче бял хляб в другата, като не спираше да го топи в чинията си. Каква разлика с китаеца и неговите изящни пръчици за хранене! За пръв път виждах да се използват такива. Имаше толкова сръчни пръсти! Когато кафето се свари, Ли взе канчето от печката и се зае да налива на всички ни. Аз сложих ръка над чашата си.
– Не пия кафе, благодаря.
– А какво пиеш? – попита Петела.
– Обичам студена мътеница от краве мляко, когато има такава възможност.
– Е, няма – отвърна той. – Няма и лимонада.
– А подсладено мляко?
Ли отиде до зимника и донесе оттам един буркан с мляко. Каймакът беше обран от повърхността.
– Има вкус на вкиснато – отбелязах аз.
Петела ми взе чашата и я сложи на пода. От сенките под наровете изникна една котка с тигрова шарка и се доближи, за да изпие млякото.
– Генералът не е толкова придирчив – рече Петела.
Котаракът се казваше Генерал Стърлинг Прайс, като прочутия военачалник от армията на Юга. Ли донесе меденки за десерт и Петела се зае да ги маже с масло и конфитюр като малко дете. Обясни ми, че обича „сладичко“.
Аз предложих да разтребя масата и двамата нямаха нищо против. Помпата за вода и умивалникът бяха навън. Котаракът ме последва, за да изяде огризките. Направих каквото можах с емайлираните чинии, като използвах един парцал, калъп евтин жълт сапун и студена вода. Когато се върнах в стаята, Петела и Ли играеха карти на масата.
– Дай ми чашата – каза ми Петела.
Аз му я дадох и той си наля уиски в нея от една дамаджана. Ли пушеше дълга лула.
– Какво ще кажеш за предложението ми? – попитах аз.
– Обмислям го – отвърна Петела.
– На какво играете?
– На седмици. Да ти раздадем ли карти, за да участваш?
– Не знам правилата. Знам да играя на отборен вист.
– Е, ние не играем отборен вист.
– На мен ми звучи като страшно лесен начин да изкараш петдесет долара. Бездруго това ти е работата, а така ще получиш допълнително заплащане за нея.
– Не ме притискай – каза ми той. – Обмислям разходите.
Загледах ги, като пазех тишина, освен дето от време на време си издухвах носа. След известно време казах: