– Не виждам как можеш едновременно да играеш карти, да пиеш уиски и да обмисляш тази работа с издирването.
– Ако ще се изправям срещу Нед Пепър, ще ми трябват сто долара. Дотук го сметнах. Искам петдесет долара в аванс.
– Опитваш се да се възползваш от мен – казах му аз.
– Това е детската ми тарифа – отвърна той. – Работата няма да е лесна, защото Нед трябва да се подмами да си покаже носа. Той се е покрил сред хълмовете, на територията на индианското племе чокто. Ще има разходи.
– Надявам се да не си мислиш, че ще ти плащам и за уискито.
– Няма нужда да си плащам за него, защото го конфискувам. Може и ти да го пробваш, за настинката.
– Не, благодаря ти.
– Уискито е първокласно. Двойно дестилиран самогон от окръг Медисън, отлежал в бъчва. Пийни една лъжичка, ще ти светне.
– Няма да сложа сама крадец в устата си, за да ми открадне ума.
– О, нима?
– Да, няма.
– Е, цената ми е сто долара, сестричке. Това е положението.
– За такава сума ще изисквам някаква гаранция. Ще искам да бъда съвсем сигурна какво ще получа срещу нея.
– Още не съм ти видял парите.
– Ще ги имам след един-два дни. Дотогава ще обмисля предложението ти и отново ще те потърся, за да разговаряме. А сега искам да се прибера в пансиона „Монарх“. По-добре да ме изпратиш дотам.
– Да не те е страх от тъмното?
– Никога не ме е било страх от тъмното.
– Ако имах такъв голям кавалерийски револвер като теб, нямаше да ме е страх от торбалан.
– Не ме е страх от торбалан. Не знам пътя дотам.
– Не е лесно с теб. Почакай да изиграем тази ръка. Човек никога не може да разбере какво си е наумил един китаец. Заради това те бият на карти.
Двамата залагаха пари на изхода от играта и Петела не печелеше. Продължих да го подканвам, но той само ми казваше „Още една игра и тръгваме“, и аз скоро заспах с глава на масата. По-късно вечерта той ме разтърси, за да ме събуди.
– Събуди се – повтаряше той. – Събуди се, сестричке.
– Какво има? – попитах аз.
Беше пиян и си играеше с револвера на татко. Посочи ми нещо на пода до завесата, която разделяше стаята от магазина. Погледнах и видях един голям сив плъх. Седеше свит на пода, с отпусната зад себе си опашка, и ядеше зърното, което се беше изсипало през дупката в един чувал. Стреснах се, но Петела затисна устата ми с ръката си, която миришеше на тютюн, стисна ме за бузите и ме задържа на мястото ми.
– Не мърдай – каза той.
Огледах се за Ли и предположих, че сигурно е отишъл да си легне. Петела каза:
– Ще пробвам по новия начин. Гледай сега.
Той се приведе напред и тихо заговори на плъха, като му каза:
– Разполагам със съдебна заповед, според която незабавно трябва да спреш да ядеш зърното на господин Чен Ли. Съдебна заповед за плъх. По закона за плъховете.
Той ме погледна и попита:
– Спря ли вече?
Не отговорих. Никога не съм си губила времето да насър-чавам пияници и фукльовци.
– Според мен не е спрял – каза той.
Държеше револвера на татко отпуснат до лявото си бедро и стреля два пъти, без да се прицелва. Шумът от изстрела изпъл-ни малката стая с такава сила, че завесите подскочиха. Ушите ми писнаха. Имаше голямо количество пушек.
Ли се изправи на своя нар и каза:
– Стреля се навън.
– Имах съдебни дела – обясни Петела.
Онзи плъх не приличаше на нищо. Отидох да го вдигна за опашката и го изхвърлих през задния вход, така че да го изяде Стърлинг, който по принцип трябваше да го е надушил и да го е ликвидирал.
После казах на Петела:
– Недей да стреляш повече с този револвер. Нямам с какво да го заредя.
– Дори да имаше, ти не можеш – отговори той.
– Мога – казах аз.
Той отиде до нара си и извади една голяма тенекиена кутия изпод него, после я донесе до масата. Кутията беше пълна с мазни парцали, патрони и парчета кожа и връв. Той извади няколко оловни куршума, медни капачки за патрони и една по-малка кутийка с барут.
– Добре, дай да видя как ще го направиш. Ето ти барут, патрони и куршуми.
– Сега не ми се занимава с това. Спи ми се и искам да се прибера в стаята си в пансиона „Монарх“.
– Знаех си, че не можеш – каза той.
Сетне се зае да зареди два нови куршума на мястото на онези, които беше изстрелял. Изпускаше разни неща, слагаше ги накриво и като цяло не се справи добре. Когато свърши, каза:
– Това оръжие е прекалено голямо и тежко за теб. По-добре да носиш нещо, което се зарежда с готови патрони.
Той се разрови на дъното на кутията и извади някакъв необичаен наглед, малък пистолет с няколко цеви.
– Ето това ти трябва – каза той. – Пистолет двайсет и втори калибър с пет цеви, които стрелят поотделно, а понякога и едновременно. Наричат го „Помощникът на дамите“. В този град живее една лека жена на име Голямата Фей, която беше простреляна два пъти с такъв от доведената си сестра. Голямата Фей тежи около двеста и деветдесет фунта. Куршумите не са успели да достигнат нито един жизненоважен орган. Но това е необичайно събитие. Срещу обикновени хора ще ти свърши добра работа. Като нов е. Давам ти го в замяна срещу стария ти револвер.