Вместо да отиде във Форт Смит с парахода или с влака, татко реши да потегли на кон и сетне да докара кончетата обратно, вързани едно за друго. Така не само щеше да излезе по-евтино, но и щеше да бъде приятно разнообразие за него и възможност да си поязди както трябва. Никой не обичаше да язди повече от татко. Самата аз никога не съм била особено привързана към конете, макар и да вярвам, че на младини с право ме смятаха за способна ездачка. Спомням си, че веднъж яздих един буен козел през гъста сливова горичка, защото се бях хванала на бас.
От нашата ферма до Форт Смит бяха около седемдесет мили птичи полет през красиви планински местности – покрай Маунт Нибо, където си бяхме построили една малка лятна къщичка, така че мама да има къде да избяга от комарите, и Маунт Мегазин, най-високото място в щата Арканзас – но за мен все едно бяха седемстотин мили, толкова малко знаех за Форт Смит. Параходите плаваха дотам и някои хора продаваха памука си на тамошните търговци, но не бях чувала нищо друго за това място. Ние си продавахме памука надолу по реката, в Литъл Рок. Бях ходила там два-три пъти.
Татко потегли от дома на ездитния си кон, една едра дореста кобила с бяла муцуна на име Джуди. Взе със себе си малко храна и резервни дрехи, увити в завивки и една мушама. Вързопът беше стегнат зад седлото му. Носеше оръжие на колана си – голям драгунски револвер с дълга цев, който още по онова време беше допотопен. Беше му останал от войната. Беше славна гледка и в спомените си още го виждам, възседнал Джуди с кафявото си вълнено палто и черната си шапка за църква, а от устата и на двамата, човека и животното, в мразовитото утро излизаха облачета пара. Все едно беше някакъв благороден рицар от едно време. Том Чейни яздеше сивия си кон, който го биваше повече да тегли плуга, отколкото да носи ездач на гърба си. Нямаше пистолет на колана си, но беше преметнал пушката си през рамо на една дебела памучна връв от онези, с които се запрягат животни за оран. По това се познава кога един човек не става за пет пари. Можеше да вземе някое старо парче от сбруя и да си отреже хубав кожен ремък за пушката си. Но това му се беше видяло твърде много труд.
Татко носеше в кесията си приблизително двеста и петдесет долара – знаех това, защото аз му водех сметките. Мама не я биваше да смята и едва умееше да пише. Не се хваля с моите собствени дарби в това отношение. Цифрите и буквите не са всичко на този свят. Точно като Марта от Евангелието, и аз винаги се грижа и се безпокоя за много неща и се залисвам с много шетане, но майка ми имаше ведро и обично сърце. Тя беше като Мария, която „избра добрата част“. Двете златни кюлчета, които татко носеше скрити в дрехите си, му бяха подарък за сватбата от дядо ми Спърлинг от Монтерей, щата Калифорния.
В онова утро татко нямаше как да знае, че никога повече няма да ни види или да ни прегърне, нито да чуе как чучулигите от ливадите на окръг Йел възхваляват пролетта с възторжената си песен.
Новината ни порази като гръм. Ето какво беше станало. Татко и Том Чейни пристигнали във Форт Смит и отседнали в една стая в пансиона „Монарх“. Посетили Стоунхил в конюшните му и огледали кончетата. Оказало се, че в цялото стадо няма нито една кобила, а впрочем и нито един жребец. По някаква си тяхна каубойска причина тексаските каубои яздели само скопени мъжки кончета, а както можете да си представите, от тях няма никаква полза за развъждане. Но татко не бил готов да се откаже. Бил твърдо решен да притежава няколко от тези дребни твари и на втория ден купил четири от тях за кръглата сума от сто долара, като свалил поисканата от Стоунхил цена от сто и четиресет долара. Сделката била приемлива.
Планували да потеглят обратно на следващата сутрин. Вечерта Том Чейни отишъл в един бар, забъркал се в игра на карти с други „непрокопсаници“ като него самия и загубил цялата си надница. Сетне не приел загубата си като мъж, а се прибрал в стаята в пансиона и се заел да се цупи като опосум. Носел си една бутилка уиски и я изпил. През това време татко седял в общия салон за гости на пансиона и си говорел с някакви амбулантни търговци. В крайна сметка Чейни излязъл от стаята с пушката си. Заявил, че са го измамили, и се връща в бара да си иска парите. Татко му казал, че ако са го измамили, най-добре да се обърнат по този въпрос към представителите на реда и закона. Чейни не искал да го чуе. Татко излязъл след него на улицата и настоял да му предаде пушката си, защото не бил във форма да започва спор с оръжие в ръка. В този момент баща ми не бил въоръжен.
Том Чейни вдигнал пушката си и го застрелял в челото, като го убил на място. Не бил провокиран с нищо друго и аз предавам историята така, както ми я разказа главният шериф на окръг Себастиан. Някой може да попита, защо му е било на Франк Рос да се намесва? И аз ще отговоря: защото се е опитал да помогне на онзи дребен дявол. Чейни ни беше работник и татко се е чувствал отговорен за него. Бил е пазач на брата си. Достатъчен ли е този отговор?