– Тогава защо не го хвана в Монро, щата Луизиана, или в Пайн Блъф, щата Арканзас? – попитах аз.
– Защото е ловък и коварен.
– На мен ми се стори слабоумен.
– Преструва се.
– Значи се преструва много добре. Ти някакъв служител на закона ли си?
Лабийф ми показа едно писмо, което го представяше в качеството му на сержант от тексаските рейнджъри, на служба в някакво място на име Ислета, недалеч от Ел Пасо.
– В момента съм на пътуване по служба – обясни ми той. – Издирвам го от името на семейството на сенатор Бибс в Уако.
– Как така Чейни е застрелял щатски сенатор?
– Заради едно куче. Челмсфорд е застрелял кучето за лов на птици на сенатора. Бибс го е заплашил, че ще го набие с камшика си заради това, и Челмсфорд е застрелял стария господин, докато е седял на люлката на верандата си.
– А защо е застрелял кучето?
– Не знам. От злоба. Челмсфорд е опасен тип. Твърди, че кучето се е разлаяло срещу него. Не знам дали наистина го е направило.
– И аз го търся – казах му аз. – Този човек, когото наричаш Челмсфорд.
– Да, разбрах това. Днес разговарях с шерифа. Той ме уведоми, че си отседнала тук и търсиш специален служител на реда, който да последва Челмсфорд в индианската територия.
– Вече намерих човек за тази работа.
– Кой е този човек?
– Казва се Когбърн, по прякор Петела. Работи като шериф към федералното съдилище. Смята се за най-коравия от всички хора на служба при тях и познава бандата на Нед Пепър, по прякор Щастливеца. Според федералните шерифи Чейни се е присъединил към тази банда.
– Да, точно това трябва да се направи – каза Лабийф. – За тази работа ти трябва федерален служител. И аз си мислех същото. Имам нужда от някого, който познава територията и има право да извърши арест в нея. В днешно време не се знае какво ще стане, когато престъпникът се изправи пред съда. Нищо чудно да закарам Челмсфорд чак до окръг Макленън в Тексас само за да чуя от някой корумпиран съдия как е бил отвлечен против волята му и трябва да го пусна на свобода. Представяш ли си?
– Представям си, че това ще бъде голямо разочарование.
– Може да си обединим силите, с теб и твоя шериф.
– Ще трябва да говориш с Когбърн за това.
– Така ще спечелят и двете страни. Той познава местността, а аз познавам Челмсфорд. Освен това ще трябват поне двама души, за да го заловим жив.
– За мен няма значение, но когато заловим Чейни, той няма да ходи в Тексас, а ще се върне обратно във Форт Смит, за да бъде обесен.
– Ха-ха – каза Лабийф. – Нали няма значение къде точно ще бъде обесен?
– За мен има. А за теб?
– За мен въпросът е в парите. Не е ли все едно дали ще бъде обесен в Тексас, или в Арканзас?
– Не. Ти сам каза, че там могат да го пуснат. А тукашният съдия ще изпълни дълга си.
– Ако не го обесят, ние ще го застреляме. Давам ти думата си на рейнджър за това.
– Искам Чейни да си плати за убийството на баща ми, а не за убийството на някакво куче птичар в Тексас.
– Наказанието му няма да бъде заради кучето, а заради сенатора, както и заради баща ти. По този начин ще бъде също толкова мъртъв, колкото и по другия, нали разбираш, и ще плати наведнъж за всичките си престъпления.
– Не, не разбирам. Според мен не е същото.
– Ще говоря с шерифа.
– Няма смисъл да говориш с него. Той работи за мен. Ще направи това, което му кажа.
– Мисля, че въпреки това все пак ще поговоря с него.
В този момент си дадох сметка, че бях допуснала грешка, като бях разказала всичко на един непознат. Щях да внимавам повече, ако беше грозен, а не хубавец. Освен това умът ми беше омекнал и не бях на себе си под въздействието на жлъчния активатор.
– Във всеки случай през следващите няколко дни няма да можеш да говориш с него – казах аз.
– Защо така?
– Защото замина за Литъл Рок.
– По каква работа?
– Шерифска работа.
– Тогава ще говоря с него, след като се върне оттам.
– По-добре да си намериш някой друг шериф. Шерифи има много. Аз вече съм се разбрала с Петела.
– Ще проверя тази работа – каза той. – Според мен майка ти няма да разреши да се забъркаш в подобно предприятие. Тя си мисли, че си останала тук, за да се погрижиш за някакъв кон. Разследването на престъпления е мръсна и опасна работа, която трябва да се остави на мъже, свикнали с нея.
– Сигурно говориш за себе си. Но ако за четири месеца не бях успяла да открия Том Чейни с този белег на лицето, с който прилича на прокудения Каин, нямаше да давам съвети на другите как да го направят.
– Не понасям момичета, които не си знаят мястото.
– Не понасям да ме тормозят.
Той се изправи и рече:
– По-рано вечерта си мислех да си открадна една целувка от теб, макар и да си прекалено млада за това, а в добавка и болна и непривлекателна, но вече си мисля да те напляскам пет-шест пъти с колана си, както си заслужаваш.