В този момент амбулантните търговци не хукнали навън, за да уловят Чейни или да го застрелят, а вместо това се пръснали като пилци, докато Чейни взел кесията на баща ми от още топлото му тяло, а сетне разкъсал пояса му, за да му вземе и златните кюлчета. Не мога да кажа откъде знаел за тях. Когато приключил с този обир, той отърчал до края на улицата и ударил нощния пазач на конюшните с все сила право по устата с приклада на пушката си, като го повалил в несвяст. Сетне сложил юзда на Джуди, кобилата на татко, и си тръгнал с нея, като яздел без седло. Мракът го погълнал. Но не е имало нужда да бърза толкова. Имал е време да оседлае коня или дори да впрегне три чифта мулета в дилижанс „Конкорд“ и да изпуши една лула в добавка, защото явно никой в онзи град не се опитал да му попречи. Погрешно взел амбулантните търговци за истински мъже. „Нечестивите бягат, без да ги гони някой.“
***
Адвокат Дагет беше заминал за щатската столица Хелена, за да се яви в съда за поредното си дело срещу параходната компания, така че двамата с Ярнел отидохме до Форт Смит с влака, за да се погрижим за тялото на татко. Взех със себе си около сто долара за пътни разходи и си изготвих писмо, което удостоверяваше самоличността ми, като го подписах от името на адвокат Дагет, а сетне накарах и мама да се подпише под него. Тя беше на легло.
Във вагоните нямаше места. Причината беше предстоящото тройно обесване във федералното съдилище във Форт Смит, за което пътуваха хора чак от източния край на щата Тексас и от северния край на щата Луизиана, така че да го видят с очите си. Все едно отиваха на екскурзия. Качихме се в един вагон за цветнокожи и Ярнел ни намери един сандък за багаж, на който да седнем.
Когато се появи кондукторът, веднага рече:
– Разкарай този сандък от пътеката, негро!
Отвърнах му с думите:
– Ще преместим сандъка, но няма причина да се изразявате толкова отвратително.
Той не каза нищо, а продължи да проверява билетите. Беше видял как го бях изложила пред всички чернокожи във вагона, каквото си беше дребно човече. До края на пътуването стояхме прави, но аз бях млада и нямах нищо против. По пътя си устроихме сносен обяд със свинските ребърца, които беше донесъл Ярнел в една торба.
Забелязах, че къщите във Форт Смит бяха с номера, но в сравнение с Литъл Рок далеч не беше истински град. И тогава бях, и сега съм на мнение, че мястото на Форт Смит е в щата Оклахома, а не в Арканзас, макар и от другата страна на реката, разбира се, да не беше Оклахома, а индианската територия. През него минава една голяма широка улица на име Гарисън Авеню, както в градовете в Дивия запад. Постройките са вдигнати от необработени камъни, а всичките им прозорци са мръсни. Знам, че във Форт Смит живеят много чудесни люде и се радват на един от най-модерните водопроводи в тази страна, но просто не ми се струва, че мястото му е в щата Арканзас.
В управлението на шерифа имаше само един тъмничар, който ни отпрати да разговаряме за подробностите около смъртта на татко с градската полиция или с главния шериф. Въпросният шериф беше отишъл на обесването. Погребалното бюро не беше отворено. Директорът беше оставил бележка на вратата, че ще се върне след обесването. Отидохме в пансиона „Монарх“, но заварихме там само една окаяна старица с катаракта на очите. Тя ни каза, че всички други са отишли да гледат обесването. Не искаше да ни пусне вътре, за да приберем нещата на татко. В участъка на градската полиция открихме двама служители на реда, но те бяха заети да се налагат помежду си с юмруци и не бяха в състояние да отговорят на въпросите ни.
Ярнел искаше да гледа обесването, но не искаше аз да ходя там, затова предложи да се върнем в управлението на шерифа и да изчакаме, докато всички се приберат. На мен не ми се гледаше особено, но видях как на него му се ходеше, затова му отвърнах, че ще отидем на обесването, но сетне няма да казвам на мама. Това му беше грижата на него.
Федералното съдилище беше на върха на едно неголямо възвишение на брега на реката, а точно до него се издигаше бесилото. Хиляда души или дори повече, както и петдесет-шейсет кучета, вече се бяха събрали там, за да гледат спектакъла. Мисля, че една-две години след това издигнаха стена около бесилото и човек трябваше да се сдобие с пропуск от управлението на федералните шерифи, за да присъства на екзекуциите, но по онова време бяха отворени за посещения. Сред множеството обикаляше едно гръмогласно момче и продаваше печени фъстъци и карамелени бонбони. Друго продаваше от една кофа нещо, което наричаше „люто тамале“. Представлява печен царевичен кочан, пълен с месо и подправки, каквито ядат в Мексико. Не е лошо. За пръв път виждах такова нещо.