Когато пристигнахме, прелюдията почти беше свършила. На високата платформа стояха двама бели мъже и един индиа-нец с ръце, завързани зад гърба, а до главите им висяха три клупа. Всички бяха облечени с нови джинси и карирани памучни ризи, закопчани до най-горното копче. Палачът беше един кльощав брадат мъж на име Джордж Маледън. На кръста си носеше два дълги револвера. Беше янки и се говореше, че не беси никого, който е служил в армията на Севера. Един федерален шериф прочете присъдите, но говореше тихо и не разбрахме какво точно каза. Пробихме си път по-напред.
Един човек с Библия в ръцете си поговори малко с всеки от тримата поред. Реших, че е свещеник. Сетне ги накара да изпеят заедно онзи химн за Божията милост и някои хора от множеството се присъединиха към тях. След това Маледън им сложи клуповете на шията и затегна възлите както си знаеше. Накрая се приближи до всеки от тримата с по една черна качулка и ги попита дали искат да кажат някакви последни думи, преди да им я сложи на главата.
Първият беше бял мъж и изглеждаше разстроен от цялото преживяване, но далеч не толкова притеснен, колкото можеше да се очаква от човек в неговото отчаяно положение. Той каза следното:
– Ами, аз не убих когото трябваше, и затова съм тук. Ако бях убил оногова, когото исках, сигурно нямаше да бъда осъден. Виждам сред вас неколцина, които са по-лоши хора от мен.
След него беше индианецът, който каза:
– Аз съм готов. Разкаях се за греховете си и скоро ще бъда на небето с Христос, моя спасител. А сега трябва да умра като мъж.
Ако сте като мен, сигурно и вие смятате индианците за безбожници. Но ще ви помоля да си припомните крадеца на кръста. Той дори не е бил кръстен и никога не е чувал за катехизис, но самият Христос му е обещал място на небето.
Последният си беше приготвил една кратка реч. Виждаше се, че я беше научил наизуст. Имаше дълга руса коса. Беше по-възрастен от другите двама, на около трийсетгодишна възраст. Той каза:
– Дами и господа, последните ми мисли са за моята съпруга и скъпите ми две малки момчета, които живеят далеч оттук, на река Симарон. Не зная какво ще стане с тях сега. Надявам се и се моля хората да не ги обиждат и да не ги принудят да водят долен живот заради позора, който им донесох аз. Сами виждате докъде се докарах заради пиенето. Убих най-добрия си приятел в незначителен спор за едно джобно ножче. Бях толкова пиян, че като нищо можех да убия и собствения си брат. Ако ме бяха поучавали както трябва като дете, днес щях да бъда със семейството си и да живея в мир с ближните си. Надявам се и се моля, че всички родители, които днес чуват моя глас, ще отгледат децата си така, както се полага. Благодаря ви. Сбогом на всички.
Мъжът плачеше и аз не се срамувам да си призная, че също се разплаках. Човекът на име Маледън покри главата му с качулката и пристъпи до своя лост. Ярнел сложи ръка на лицето ми, но аз я отместих. Трябваше да видя всичко. Без да отлага повече, Маледън дръпна лоста и дъното на платформата пропадна, като увисна на пантите си, така че тримата убийци с трясък полетяха надолу към своята участ. От множеството се изтръгна такъв стон, все едно бяха понесли удар в лицето. Двамата бели мъже не проявиха повече признаци за живот. Телата им бавно се завъртяха на опънатите, поскърцващи въжета. Колкото до индианеца, краката и ръцете му се разтресоха от спазми. Това не беше хубаво и мнозина от хората се извърнаха с отвращение и набързо си тръгнаха оттам, включително и ние.
Както ни разказаха, вратът на индианеца не се беше строшил, както на другите двама мъже, и той беше останал да виси и да се задушава там повече от половин час, преди един доктор да го обяви за мъртъв и да накара да го свалят от бесилото. Говореше се, че индианецът е отслабнал, докато е бил зад решетките, и тялото му е било твърде леко, за да се обеси както трябва. По-сетне научих, че съдия Айзък Паркър беше наблюдавал всички обесвания, на които беше осъждал престъпниците, от един прозорец на горния етаж на съдилището. Предполагам, че го е правил от чувство за дълг. Няма как да научим какво се крие в сърцето на човека.
Сигурно си представяте колко болезнено беше за нас да се отправим от мястото на това отблъскващо преживяване към погребалното бюро, където лежеше мъртъв моят баща. Но нямахме друг избор. Никога не съм се дърпала и не съм отстъпвала заднешком като рак, когато съм била изправена пред неприятна работа за вършене. Погребалният директор беше ирландец. Отведе двама ни с Ярнел в една стая в дъното, където беше много тъмно, защото прозорците бяха боядисани в зелено. Ирландецът беше вежлив и изпълнен със съчувствие, но не ми хареса в какъв ковчег беше сложил татко. Ковчегът беше подпрян на три табуретки и беше скован от чамови дъски, които не бяха рендосани както трябва. Ярнел си свали шапката.