Някои от пътниците вече бяха чули новината за обира на влака. Един от тях, индианец, ни каза как разбойниците са откраднали 17 000 долара в брой от експресния влак. Според други двама, които се возеха в двуколка по пътя, въпросната сума е била 70 000 долара. Доста съществена разлика!
Но разказите на пътниците не се различаваха толкова по отношение на обстоятелствата около обира. Ето какво беше станало. Бандитите бяха разбили железопътната стрелка на спирката на стрелочниците и така бяха принудили влака да се отклони по една глуха линия, използвана за товарене на добитък. Там бяха взели машиниста и огняря за заложници и бяха заплашили да ги убият, ако кондукторът не отвори вагона със сейфа. Кондукторът се беше оказал куражлия и беше отказал да отвори вратата. Бандитите бяха убили огняря. Но кондукторът все така не беше отстъпил. Тогава разбойниците бяха взривили вратата на вагона с динамит и кондукторът беше загинал в експлозията. Бяха използвали още динамит, за да разбият и самия сейф. През това време двама от бандитите бяха обиколили вагоните за пътниците с револвери, готови за стрелба, за да оберат плячката от тях. Един пътник от спален вагон се беше опитал да се възпротиви и беше понесъл удар по главата с дулото на револвер, от който му беше потекла кръв. Той беше единствената жертва на нападението на разбойниците, с изключение на огняря и кондуктора. Шапките на бандитите били нахлупени ниско над очите им, а лицата им били скрити с кърпи, но Нед Пепър, по прякор Щастливеца, бил разпознат заради ниския си ръст и заповедните си маниери. Не бил разпоз-нат нито един от останалите бандити. Това беше историята на обира на експресния влак на спирката на стрелочниците.
По пътя към Тексас беше леко да се язди. Беше широк и добре отъпкан, точно както го беше описал Петела. Слънцето се беше показало и снегът бързо се топеше под топлите и благословени лъчи на небесното светило.
Докато яздехме, Лабийф започна да си подсвирква, може би за да се разсее от болката в ранената си ръка. Петела рече:
– Проклет да е мъж, който си подсвирква!
Ако с това беше искал да го накара да спре, не беше познал. Лабийф нямаше друг избор, освен да продължава, ако искаше да покаже, че мнението на Петела не го интересува особено. След известно време извади от джоба си една устна арфа от онези, които се държат между зъбите и издават носово метално дрънчене. Сетне изпълни няколко мелодии на нея. Обявяваше на глас заглавието, „Войнишка радост“, и сетне изпълняваше песента. Сетне друго, „Джони под земята“, и изпълняваше нея. Сетне трето, „На осми януари“, и свиреше нея. Всички песни звучаха, общо взето, еднакво.
– Има ли някоя определена песен, която ти се иска да чуеш, Когбърн? – попита Лабийф.
Опитваше се да го подкачи. Петела не му отговори. Лабийф изпълни още няколко балади и прибра необичайния си инструмент.
След няколко минути той отново се обърна към Петела, този път с друг въпрос, като посочи големите револвери в диса-гите на седлото му:
– С тези ли беше на война?
– Отдавна ги имам – отвърна Петела.
– Сигурно си бил в кавалерийско поделение? – рече Лабийф.
– Забравил съм как точно му викаха – отвърна Петела.
– Аз исках да служа в кавалерията – рече Лабийф, – но бях твърде млад и нямах собствен кон. Винаги съм съжалявал за това. Постъпих в армията на петнайсетия си рожден ден и успях да участвам в последните шест месеца от войната. Майка ми плака, защото братята ми не се бяха прибирали у дома от три години. Бяха заминали на фронта още при първия удар на барабаните. Военните ме разпределиха в тила и аз отидох да броя говеда и чували с фураж под командването на генерал Кърби-Смит в Шривпорт. Това не беше работа за истински вой-ник. Искаше ми се да се измъкна оттам и да замина на изток. Искаше ми се да видя истински сражения. Едва към края успях да замина за Вирджиния заедно с един продоволствен офицер, майор Бъркс, когото бяха прехвърлили на служба там. В отряда ни се числяха общо двайсет и пет души и пристигнахме навреме за сраженията при Файв Форкс и Питърсбърг, а след това всичко свърши. Винаги съм съжалявал, че не успях да се сражавам редом със Стюърт, Форест или някой от другите герои от войната. Шелби или Ърли.
Петела не му отговори.
– На мен ми се струва, че шест месеца би трябвало да ти стигнат – рекох аз.