Ирландецът попита:
– Това ли е човекът?
Държеше една свещ, която поднесе към лицето му. Тялото му беше увито в бял саван.
– Това е баща ми – рекох аз.
Стоях и го гледах. Каква загуба! Том Чейни щеше да си плати за това! Нямаше да си отдъхна, докато това проклето псе от Луизиана не се пържи в ада!
Ирландецът отново заговори със странния си акцент:
– Ако желаете да го поцелунете, няма грижи.
– Не, сложете му капака – отвърнах аз.
Отидохме в кабинета на човека и аз подписах разни документи за протокола. Таксата за ковчега и балсамирането надхвърляше шейсет долара. Таксата за превоз до Дарданел беше 9 долара и 50 цента.
Ярнел ме накара да излезем навън. Сетне каза:
– Мис Мати, този човек се опитва да ви преметне.
– Е, няма да се пазарим с него – отвърнах аз.
– Точно на това се надява и той – рече Ярнел.
– Няма значение – рекох аз.
Платих на ирландеца колкото искаше и взех разписка за парите. Казах на Ярнел да остане с ковчега и да се погрижи да го натоварят внимателно на влака, а не да го подхвърля някой нехаен хамалин от гарата.
После отидох в управлението на шерифа. Главният шериф се отнесе дружелюбно с мен и ми разказа подробностите за убийството, но останах разочарована да науча колко малко бяха предприели, за да задържат Том Чейни. Дори не бяха разбрали името му както трябва.
– Ето какво знаем – започна шерифът. – Бил е нисък мъж, но инак добре сложен. Имал е черен белег на бузата си. Името му е Чеймбърс. Вече се е прехвърлил в индианската територия и смятаме, че е участвал в бандата на Нед Пепър, по прякор Щастливеца, когато са обрали един пощенски файтон във вторник, по поречието на Пото.
– Това отговаря на описанието на Том Чейни, но няма никакъв Чеймбърс – казах му аз. – Сдобил се е с този черен белег в щата Луизиана, където някакъв мъж е стрелял с револвер пред лицето му и барутът се е набил под кожата му. Или поне той така разправя. Аз го познавам и мога да го посоча. Защо не го издирвате?
Шерифът ми отвърна:
– Нямам юрисдикция в индианската територия. Залавянето му вече е работа на федералните шерифи.
– Кога ще го арестуват? – попитах аз.
– Трудно е да се каже – отвърна той. – Първо ще трябва да го хванат.
– Знаете ли дали въобще са започнали да го издирват? – попитах аз.
– Да, поисках да бъде издадена съдебна заповед за задър-жането му, а освен това сигурно вече е издадена и още една от федералните власти заради обира на пощенския файтон. Ще уведомя федералните шерифи за истинското му име.
– Аз сама ще ги уведомя – отвърнах му аз. – Кой е най-добрият сред тях?
Служителят на реда се замисли за минута, преди да ми отговори.
– Зависи – рече накрая той. – Общо са почти двеста души. Сред тях Уилям Уотърс сигурно е най-добрият следотърсач. Той е наполовина индианец от племето команчи и си струва да го види човек, докато върви по следата. Най-опасният е Когбърн, по прякор Петела. Той е безмилостен тип, двойно по-корав от всички, и дори не му минава през ума да изпитва страх. Обича да пие. А има и един, който се казва Л. Т. Куин. Той залавя престъпниците живи. Така от време на време изпуска по някого, но според него дори най-лошите хора заслужават справедливо отношение. А и от съдилището не плащат за мъртъвци. Куин е добър служител на реда, а освен това и любител проповедник в добавка. Никога няма да подхвърли веществено доказателство или да нагруби някой арестант. Точен е като часовник. Да, в крайна сметка бих казал, че Куин е най-добрият сред тях.
– Къде мога да открия Петела? – попитах го аз.
– Утре сигурно ще го намериш във федералното съдилище – отвърна той. – Ще съдят онова момче на име Уортън.
Шерифът беше прибрал колана с револвера на татко в едно чекмедже и ми го даде заедно с един чувал от захар, за да го нося в него. Дрехите и завивките му бяха останали в пансио-на. Онзи Стоунхил държеше кончетата и седлото на татко в конюшните си. Шерифът ми написа писмо, което да покажа на Стоунхил и на домакинката в пансиона, някоя си госпожа Флойд. Благодарих му за помощта. Той отвърна, че му се иска да можеше да направи повече за мен.