– Не – рече Лабийф. – Звучи самонадеяно и глупаво, но не ми стигнаха. Едва не се поболях, когато чух за капитулацията.
– Баща ми каза, че определено се радва да се прибере у дома – рекох аз. – Едва не беше загинал по пътя.
Лабийф отново се обърна към Петела:
– Трудно ми е да повярвам на думите на човек, който твърди, че не помни къде е служил във войната. Нима дори не си спомняш като какъв си служил?
– Мисля, че се казваше пушечно месо – отвърна Петела. – Служих общо четири години.
– Ти не мислиш, че заслужавам уважение – рече Лабийф. – Нали, Когбърн?
– Когато устата ти е затворена, изобщо не мисля нищо за теб.
– Грешиш.
– Не обичам такива приказки. Все едно слушам как се препират жени.
– Във Форт Смит ми казаха, че си яздил редом с Куонтрил и неговите разбойници от пограничните райони.
Петела не му отговори.
– Чувал съм, че те не са били никакви войници, а убийци и мародери – продължи Лабийф.
– И аз така съм чувал – отвърна Петела.
– Чувал съм, че в Лорънс, щата Канзас, са убивали жени и деца.
– И това съм го чувал. Проклета лъжа.
– Беше ли там?
– Къде?
– В нападението срещу Лорънс.
– За това сражение се разказват много лъжи.
– Отричаш ли, че са стреляли наравно по войници и цивилни граждани, а накрая са опожарили града?
– Не успяхме да пипнем генерал Джим Лейн. А ти в коя армия беше, господинчо?
– Отначало служих в Шривпорт под командването на Кърби-Смит...
– Да, вече ми каза. На коя страна беше?
– Бях в армията на Северна Вирджиния, Когбърн, и го казвам с високо вдигната глава. Предизвиквам те да се пошегуваш с това. Само си придаваш важност пред това момиче Мати с така наречените си остроумия.
– Все едно слушам как се препират жени.
– Давай, точно така. Изкарай ме глупак в очите на момичето.
– Според мен тя сама си е съставила доста добро мнение за теб.
– Грешиш, Когбърн. И мисля, че не ми харесва как разговаряш с мен.
– Не ме интересува какво мислиш. Нито за това, нито за капитан Куонтрил.
– Капитан Куонтрил!
– По-добре не продължавай с това, Лабийф.
– Капитан на какво?
– Ако си търсиш белята, ще ти помогна да си я намериш. Ако не си търсиш белята, няма да продължаваш с това.
– Капитан Куонтрил, и още как!
Смушках коня си, за да застана между тях двамата, и казах:
– Знаете ли какво си мисля? Чуйте сега. Бандитите бяха общо шестима, плюс двама конекрадци, а в землянката имаше само шест коня. Как си обяснявате това?
– Шест коня са им били достатъчни – отвърна Петела.
– Да, но в тези шест се броят и двата коня, които бяха на Муун и Куинси. Имаше само четири откраднати коня.
– Те щяха да вземат и другите два и да ги сменят по-късно – обясни Петела. – И друг път са го правили.
– А какво щяха да яздят Муун и Куинси?
– Нали шестте уморени коня щяха да останат при тях?
– О – казах аз. – Бях забравила за тях.
– Щяха да ги вземат само за няколко дни.
– Аз пък си мислех, че онзи Нед Пепър може да е планирал да убие двамата конекрадци. Щеше да бъде черно предателство от негова страна, но така нямаше да могат да го изпеят. Не е невъзможно, нали?
– Не, Нед нямаше да направи такова нещо.
– Защо не? Едва снощи неговата шайка бандити е убила един огняр и един кондуктор от експресния влак.
– Нед не се занимава да убива хора просто ей така, ако няма сериозна причина. Убива ги, ако има сериозна причина.
– Може и да е така, а може и да не е – рекох аз. – Според мен планът му е бил да ги предаде и да ги убие.
Пристигнахме в търговския пост на Дж. Дж. Макалистър около десет часа сутринта. Жителите на селището, което се беше образувало около него, излязоха по улиците, за да видят труповете, и се заеха да ахкат и да си мърморят помежду си при вида на ужасяващата гледка, още по-страшна в слънчевото и ведро зимно утро. Трябва да е бил пазарен ден, защото около търговския пост имаше няколко фургона и завързани коне. Зад него минаваше линията на железницата. Търговският пост не беше нищо повече от самия магазин и няколко по-малки неугледни постройки от дървени греди и трупи, изникнали наоколо, но ако не греша, по онова време въпросното селище се смяташе за един от най-хубавите градове в земите на индианското племе чокто. Днес търговският пост е част от модерното малко градче на име Макалистър, щата Оклахома, където дълго време всичко се подчиняваше на въгледобивната индустрия. Макалистър е и международното седалище на младежката масонска организация за девойки Орденът на дъгата.
Тогава там нямаше истински лекар, но в селището живееше един млад индианец, който беше преминал известно медицинско обучение и беше достатъчно подготвен, за да намества счупени кости и да превързва огнестрелни рани. Лабийф го потър-си, за да получи помощ.