– Добре тогава – рече Петела. – Задръж Били, докато го приберат от семейството му, и погреби останалите. Аз ще обявя имената им във Форт Смит и ако някой ги иска, може да дойде да ги изрови.
Сетне Петела мина зад конете, като ги удряше един по един по задниците.
– Тези четири коня са откраднати от господин Бърлингейм – обясни той. – Тези трите са собственост на Хейз, Куинси и Муун. Продай ги за колкото успееш, Бутс, както и седлата, револверите и палтата им, и ще разделим печалбата поравно. Справедливо ли ти звучи?
Аз се намесих:
– Ти обеща на Муун, че ще изпратиш на брат му парите за неговото снаряжение.
– Забравих къде каза, че трябва да ги изпратим – отвърна Петела.
– До църковното настоятелство на методистката църква в Остин, щата Тексас – припомних му аз. – Брат му е проповедник на име Джордж Гарет.
– В Остин ли беше, или в Далас?
– В Остин.
– Сигурна ли си?
– В Остин беше.
– Добре тогава, напиши го на капитана. Изпрати десет долара на този човек, Бутс, и му кажи как брат му е загинал и е погребан тук.
– Ще минеш ли покрай господин Бърлингейм на излизане от града? – попита го капитан Финч.
– Нямам време – отвърна Петела. – Бих искал да му предадеш за това, ако нямаш нищо против. Само колкото господин Бърлингейм да разбере, че шериф Когбърн, по прякор Петела, е върнал конете му.
– Искаш ли момичето с шапката да ми го напише?
– Според мен ще го запомниш, ако се постараеш.
Капитан Финч повика няколко индиански младежи, които се въртяха наблизо и ни гледаха. Предположих, че им каза на езика на племето чокто да се погрижат за конете и за погребението на мъртъвците. Наложи се да им го повтори още веднъж, с много по-остри думи, преди да доближат телата на убитите.
Местният служител на железниците беше възрастен мъж на име Смолуд. Той ни похвали за куража и остана особено доволен да види чувалите с пари в брой и скъпоценности, които бяхме донесли. Може би сте решили, че Петела с твърде лека ръка си присвои снаряжението на мъртъвците, но трябва да ви кажа, че не пипна и един цент от парите, които бяха отнети на мушка от пътниците от експресния влак. Смолуд прегледа „плячката“ и заяви, че определено ще бъде от полза, за да се възстановят щетите, макар и опитът му да говореше, че някои от пътниците проявяват склонност да преувеличават загубите си.
Той беше познавал лично мъченически загиналия кондуктор и ни разказа, че човекът от години насам е бил верен служител на железницата Мисури-Канзас-Тексас. На млади години кондукторът бил прочут състезател по бягане в Канзас. И до самия си край не се огънал пред опасността. Колкото до огняря, Смолуд не го познаваше лично. Според него железопътната компания щеше да се опита да помогне с нещо на опечалените семейства и на двамата, макар и времената да бяха трудни, а печалбите – ниски. А казват, че железопътният магнат Джей Гулд нямал сърце! Освен това Смолуд увери и Петела, че компанията ще го възнагради справедливо, ако успее да „очисти“ бандата на Нед Пепър, по прякор Щастливеца, и да възстанови откраднатите пари от влака.
Посъветвах Петела да се сдобие с писмено удостоверение в този смисъл, подписано от Смолуд, както и с подробен опис на съдържанието на двата чувала с „плячка“, заверен с дата и час. Смолуд се дърпаше да поеме такъв ангажимент от името на компанията, но в крайна сметка успяхме да го накараме да ни напише разписка и удостоверение, в което се казваше, че в този и този ден Петела е доставил труповете на двама мъже, „които според него са взели участие във въпросния обир“. Смятам, че Смолуд беше достоен джентълмен, но джентълмените също са хора и паметта понякога им изневерява. А бизнесът си е бизнес.
Господин Макалистър, съдържателят на търговския пост, беше добър човек, родом от Арканзас. Той също ни похвали за онова, което бяхме сторили, и ни даде кърпи за миене, съдове с гореща вода и малко маслинов сапун, който миришеше много хубаво. Жена му ни поднесе вкусен селски обяд и прясна мътеница за пиене. Лабийф се присъедини към нас за обилния обяд. Онзи индианец, който имаше известни медицински поз-нания, беше успял да извади всички по-големи дървени трески и оловни парчета от ръката му и я беше стегнал с превръзка. Естествено, крайникът на тексасеца беше схванат и го болеше, но поне можеше да го движи по малко.