Когато се нахранихме до насита, съпругата на господин Макалистър ме попита дали не искам да си полегна на нейното легло, за да подремна. Много се изкушавах да го направя, но разбрах какво целеше с това предложение. Бях забелязала Петела да ѝ говори нещо на четири очи, докато бяхме на масата. Достигнах до заключението, че отново се опитваше да се отър-ве от мен.
– Благодаря Ви, госпожо, но не съм уморена – отвърнах аз.
Това беше най-опашатата лъжа, която съм изричала през живота си!
Не потеглихме веднага, защото Петела откри, че конят му Бо беше изгубил едната от подковите на предните си крака. Оти-дохме в една малка барака, където работеше местният ковач. Докато чакахме там, Лабийф поправи строшения приклад на карабината си „Шарпс“, като го стегна с медна жица. Петела накара ковача да побърза с подковаването на коня, защото не му се искаше да се бави в селището. Искаше да запази преднината си пред отряда от шерифи, за който не се съмняваше, че вече издирва Нед Пепър и неговата банда.
Накрая се обърна към мен и рече:
– Малка сестричке, дойде време да побързам. Дотам, където искам да стигна, се стига с цял ден бърза езда. Ще ме чакаш тук, а госпожа Макалистър ще се погрижи да ти е удобно. Утре или вдругиден ще се върна с нашия човек.
– Не, и аз ще дойда – отвърнах аз.
– Вече дойде дотук – обади се Лабийф.
– Дотук е предостатъчно – каза Петела.
– Наистина ли мислиш, че ще се откажа, когато вече сме толкова близо? – попитах го аз.
Лабийф отново се обади:
– Има нещо вярно в думите ѝ, Когбърн. Лично аз смятам, че тя се справи отлично. Заслужи си шпорите, така да се каже. Това е личното ми мнение.
Петела вдигна ръка и рече:
– Добре, стига толкова. Аз си казах, каквото исках да кажа. Да не говорим повече за заслужени шпори и други подобни.
Потеглихме оттам към пладне, като поехме на изток и леко на юг. Петела не беше излъгал, когато каза, че ни предстои „бърза езда“. Едрият му кон Бо веднага остави двете кончета зад гърба си с дългите си крака, но след няколко мили му натежа, така че Въгленче и рошавото конче скоро успяха да го настигнат. Препускахме като „рогатия“ в продължение на около четиресет минути, а сетне спряхме, слязохме от конете и продължихме пеша за малко, за да си починат. Точно тогава, докато крачехме пеша, с викове ни настигна един ездач. Бяхме насред откритата прерия и го видяхме да се доближава отдалеч.
Беше капитан Финч, който ни носеше вълнуващи вести. Капитанът ни разказа, че малко след като бяхме потеглили от търговския пост на Макалистър, до него беше достигнала новината за това, че Одъс Уортън беше избягал от затвора във Форт Смит. Бягството се беше състояло рано тази сутрин.
Ето какво беше станало. Малко след закуска двама доверени затворници бяха докарали едно буре с пресни дървени стърготини, с които да напълнят плювалниците в онази гнусна тъмница. В подземието на затвора било доста тъмно и в някакъв момент, когато надзирателите не гледали към тях, доверениците укрили Уортън и още един убиец, осъден на смърт, в празното буре. И двамата били дребни на ръст и с незначително тегло. Сетне доверениците изнесли двамината навън, на свобода. Какво дръзко бягство посред бял ден, с помощта на едно голямо буре! Какъв хитър номер! Доверениците избягали заедно с двамата осъдени убийци и най-вероятно спечелили солидно възнаграждение за дързостта си.
Когато научи това, Петела не изглеждаше ядосан или разтревожен по какъвто и да било начин, а само развеселен. Може би се питате защо. Е, той си имаше причини за това – и една от тях беше тази, че Уортън вече нямаше как да се сдобие с помилване от президента Р. Б. Хейз, а друга – тази, че бягството щеше да създаде някои определени неприятности на адвокат Гауди сред столичните власти във Вашингтон и несъмнено щеше да му докара сериозни загуби – по простата причина, че клиентите не бързат да плащат хонорари на своите адвокати, когато проблемът им се разреши от само себе си.
Накрая капитан Финч рече:
– Реших, че по-добре да разбереш навреме за това.
– Оценявам го, Бутс – отвърна Петела. – Благодаря ти, че ни настигна.
– Уортън ще те търси.
– Ако не внимава, може и да ме открие.
Капитан Финч огледа Лабийф от глава до пети, сетне отново се обърна към Петела и го попита:
– Това ли е човекът, който е прострелял коня на Нед под краката му?
– Да – потвърди Петела. – Това е прочутият стрелец по коне от Ел Пасо, щата Тексас. Планът му е да накара всички да ходят пеша. Според него това ще ограничи възможностите им да вършат злини.