Светлото лице на Лабийф потъмня от гняв.
– Светлината беше оскъдна, а аз стрелях без подготовка – рече той. – Нямах време да заема добра позиция за стрелба.
Капитан Финч му отвърна:
– Няма защо да се извиняваш за този изстрел. Хората, които не са успели да улучат Нед, са много повече от онези, които са сполучили.
– Не се извинявам – рече Лабийф. – Просто изяснявам обстоятелствата.
– Ето например Петела – продължи капитанът. – Самият той няколко пъти не е успявал да улучи нито Нед, нито коня му. И сега сигурно е тръгнал към него с намерението да не го улучи за пореден път.
Петела държеше една бутилка, в която имаше малко уиски.
– Надявай се – рече той.
Сетне пресуши останалото уиски на около три глътки, пъхна корковата тапа обратно в гърлото на бутилката и я подхвърли във въздуха. Измъкна револвера си и стреля два пъти поред, но не я улучи. Бутилката падна и се изтърколи настрани, Петела стреля още два или три пъти по нея и накрая я пръсна на парчета на земята. Извади кесията с патрони и презареди револвера си. Накрая рече:
– Онзи китаец пак ми е продал евтини патрони.
– Аз пък реших, че слънцето ти е влязло в очите – рече Лабийф. – Имам предвид, в окото.
Петела със замах вкара барабана обратно в револвера си и рече:
– Очите, така ли? Сега ще ти покажа очите!
Той дръпна торбата с царевични питки от седлото си, извади една от питките, хвърли я във въздуха, стреля по нея и не улучи. Сетне хвърли още една и този път я улучи. Царевичната питка се пръсна на парчета. Той остана доволен от себе си, извади от багажа си нова бутилка уиски и се почерпи от нея.
Лабийф извади един от револверите си, взе две царевични питки от торбата и ги подхвърли едновременно. Стреля много бързо по тях, но улучи само едната. Капитан Финч също се пробва с две питки, но не улучи нито една. После се пробва с една и успя да я улучи. Петела стреля по две питки и улучи едната. Тримата изразходваха по този начин около шейсет царевични питки, като през това време пиеха уиски. Нито един от тях не успя да улучи и двете питки наведнъж с револвера си, но накрая капитан Финч успя да го направи с карабината си „Уинчестър“, след като някой друг му подхвърли питките. За известно време беше забавно, но в цялото преживяване нямаше нищо поучително. Накрая не издържах и ги прекъснах:
– Стига толкова, омръзна ми. Вече съм готова да тръгваме. Доникъде няма да стигнем с тази стрелба по царевични питки насред прерията.
Към този момент Петела вече също беше започнал да стреля с пушката си, а капитанът му подхвърляше царевичните питки.
– Този път ги хвърли по-високо и не толкова надалеч – нареди му той.
Най-сетне капитан Финч се сбогува с нас и потегли обратно по пътя, по който беше дошъл. Ние продължихме на изток, към крайната си цел: планините Уайндинг Стеър. Бяхме изгубили половин час с тази глупава стрелба, но още по-лошото беше това, че на Петела му се беше отворила глътката.
Пиеше дори на гърба на коня си, което ми изглеждаше трудно постижимо. Не мога да кажа, че това го забавяше, но със сигурност го правеше да изглежда като глупак. Защо хората сами искат да изглеждат като глупаци? Поддържахме все същото бързо темпо, като яздехме с всички сили в продължение на четиресет-петдесет минути, а сетне вървяхме по малко пеша. Убедена съм, че ходенето пеша беше повече почивка за мен, отколкото за конете. Никога не съм твърдяла, че ставам за каубой! Въгленче не се изложи. Не се задъхваше и имаше толкова борбен дух, че не оставяше рошавото конче на Лабийф да го изпревари, когато препускаха редом на открито пространство. Да, наистина беше отлично конче!
Прекосявахме широки прерии, изкачвахме залесени варовикови възвишения и си проправяхме път през долини, потънали в гъсти шубраци, и потоци с ледена вода. Снегът беше започнал да се топи под слънчевите лъчи, но когато паднаха дългите сенки на здрача с цялата си пурпурна красота, заедно с тях падна и температурата. Беше ни много топло от препус-кането и в началото мразовитият въздух на вечерта ни се стори освежителен, но сетне стана непоносим, когато забавихме ход. След като се здрачи, вече не препускахме в галоп, защото това щеше да бъде опасно за конете. Лабийф ни разказа, че рейнджърите често яздят през нощта, за да избегнат ужасяващо жаркото тексаско слънце, и подобно пътуване не е нищо особено за него. На мен обаче не ми харесваше.
Не ми харесваше и подхлъзването, когато се заизкачвахме по стръмните склонове на планините Уайндинг Стеър. По тези склонове има гъсти борови гори и ние се скитахме нагоре-надолу сред двойно по-гъстия мрак на леса. Петела на два пъти ни накара да спрем, за да слезе от коня си и да се огледа, за да се ориентира. Вече беше доста напреднал с пиенето. Сетне започна да си говори сам и ето какво чух сред нещата, които казваше: