– Ами, направихме най-доброто, което можехме да сторим при тези обстоятелства. Бяхме на война. И нямахме нищо друго, освен револвери и коне.
Предположих, че е потънал в мисли за онези сурови думи, които му беше казал Лабийф по въпроса за военната му служба. Говореше все по-силно и по-силно, но не беше лесно да се разбере дали все още говори на себе си, или вече се обръща към нас. Според мен беше по малко и от двете. По време на едно дълго изкачване падна от коня си, но бързо скочи на крака и отново го яхна.
– Това нищо не беше, нищо – рече той. – Бо просто стъпи накриво, това е. Конят ми е уморен. Но това не е никакъв склон. Прекарвал съм чугунени печки нагоре по склонове, които са били по-стръмни от този тук, както и свинско месо. Веднъж изгубих четиринайсет бурета осолено свинско на един тесен път, не много по-стръмен от този, и на стария Кук дори не му мигна окото. Доста ме биваше да водя впрягове с мулета, с мулетата винаги съм се разбирал, но воловете бяха друго нещо. Човек не може да управлява воловете толкова пъргаво, колкото мулетата. Потеглят бавно, завиват бавно и спират бавно, това са воловете. Отне ми известно време, докато го разбера. По онова време цената на свинското по тези места беше зашеметяваща, но старият Кук беше честен търговец и ми го даваше на обичайната цена на едро. Да, сър – при това плащаше и добра надница. Сам той изкарваше пари, но нямаше нищо против и хората му да изкарват пари. Ще ви кажа колко изкарваше. За една година изкара петдесет хиляди долара от товарни превози, но не се радваше на добро здраве. Все боледуваше от нещо. Беше съвсем прегърбен, а вратът му се беше схванал от това, че се наливаше с настойка от джинджифил заради алкохола в нея. Гледаше хората нагоре изпод перчема си, ето така, освен ако не беше на легло – а както ви казах, той често беше на легло, колкото и да беше богат. Имаше кафява коса, така и не оплешивя и не изгуби нито един кичур чак до деня на смъртта си. Естествено, в деня на смъртта си той направо си беше млад човек. Само изглеждаше стар. Освен дето носеше толкова работа на раменете си, носеше в червата си и двайсетфутова тения и точно това го състари. И накрая му взе живота. Дори не бяха разбрали, че има тения, докато не умря – макар че ядеше като работник на полето, обядваше по пет или шест пъти на ден. Ако беше жив в днешно време, според мен щеше да си е на работа. Да, сигурен съм в това, а аз щях да имам парички в банката. Но се наложи да си плюя на петите, когато жена му започна да върти търговията. „Не можеш да ме оставиш сама, Петел“ – така ми рече. „Всичките колари ме оставят.“ А аз ѝ рекох: „Само гледай“. Не, сър – хич не бях готов да работя за нея, и направо ѝ го казах в очите. У жените по природа няма щедрост. Искат само да прибират, а нищо да не дават. И не показват никакво доверие към човека. Господи Боже, как само мразят да плащат! Ще накарат човека да работи като за двама, а ако имаше как, щяха и да го нашибат с камшици. Не, сър, това не е за мен. В никакъв случай. Никой мъж не бива да работи за жена, освен ако няма пресечено мляко вместо мозък в главата си.
– Това ти го казах още във Форт Смит – обади се Лабийф.
Не знам дали тази забележка на тексасеца трябваше да ме уязви, но ако беше така, „номерът не сполучи“. Човек не бива да обръща внимание на думите на един пияница, а дори да не беше така, Петела със сигурност не говореше за мен, докато редеше пиянската си критика срещу жените – не и след като му плащах толкова пари. Можех веднага да сложа край на глупостите му, като го попитам: „Ами аз? Ами онези двайсет и пет долара, които вече ти платих?“. Но нямах нито сили, нито желание да се препирам с пияница. Какво е постигнал човек, когато е надвил един глупак?
Вече си мислех, че никога няма да спрем и сигурно наближаваме Монтгомъри, щата Алабама. От време на време Лабийф или аз прекъсвахме Петела, за да го попитаме колко още ни остава, и той отговаряше: „Вече сме наблизо“, а сетне продължаваше със следващата глава от продължителната и изпълнена с приключения история на живота си. Беше видял какви ли не мъки по време на своите странствания.
Когато най-сетне спряхме, Петела рече само: „Май стига толкова“. Беше доста след полунощ. Бяхме стигнали до едно, общо взето, равно място сред боровата гора насред хълмовете, но не можех да видя нищо повече от това. Бях толкова уморена и схваната, че дори не можех да мисля както трябва.