Петела обясни, че според неговите пресмятания сме изминали около петдесет мили, откакто сме тръгнали от търговския пост на Макалистър – петдесет мили! – и вече се намираме на около четири мили от бандитското скривалище на Нед Пепър. Сетне се уви в наметалото си от бизонска кожа и се оттегли за почивка, без да се церемони, като остави Лабийф сам да се погрижи за конете.
Тексасецът ги напои от манерките, нахрани ги и ги разпрег-на. Остави седлата на гърбовете им, за да им топлят, но разхлаби ремъците. Горките коне бяха останали без сили.
Не запалихме огън. Вечерях набързо със сандвичи от бекон и сухари. Сухарите вече бяха доста твърди. Под разпокъсаната снежна покривка земята беше покрита с килим от борови иглички и аз ги натрупах с ръце на дебела купчина, за да си направя горска постелка. Бяха мръсни и трошливи и малко влажни, но въпреки това бяха най-доброто ложе, което бях видяла от началото на това пътешествие. Увих се със завивките и мушамата си и се зарових в боровите иглички. Беше ясна зимна нощ и аз различих Голямата мечка и Полярната звезда сред боровите клони. Луната вече беше залязла. Гърбът ме болеше, краката ми бяха подути и бях толкова изтощена, че ръцете ми трепереха. Сетне треперенето премина и скоро се озовах в „Страната на сънищата“.
***
На следващата сутрин Петела се беше размърдал още преди слънцето да се покаже над високите планини на изток. Тежката езда, прекомерното пиене и твърде краткият сън сякаш почти не му се бяха отразили. Но все пак настоя да пие кафе и стъкна малък огън от дъбови съчки, за да кипне вода, с която да го свари. От огъня почти не се издигаше дим – само бели струйки, които се разсейваха веднага – но Лабийф го нарече „глупаво угаждане“, след като бяхме толкова близо до врага.
Аз се чувствах така, все едно току-що бях затворила очи. В манерките не беше останала много вода и двамата не ми позволиха да се измия с нея. Затова взех ведрото от брезент, сложих револвера си в него и се отправих надолу по склона в търсене на поток или ручей.
В началото склонът се спускаше полегато, но сетне стана доста стръмен. Шубраците се сгъстиха и аз започнах да се улавям за тях, за да не падна. Слизах все по-надолу и по-надолу. Вече наближавах подножието на склона и се тревожех как ще се изкача обратно, когато чух плисък и пръхтене. Първата ми мисъл беше: „Какво е това, за Бога?“. Сетне излязох на открития бряг на един поток. От другата страна на потока стоеше един мъж и поеше някакви коне.
И този мъж беше не друг, а самият Том Чейни!
Както можете да си представите, изпаднах в потрес при вида на ниския набит убиец. Той все още не ме беше видял, нито чул – заради шума, който вдигаха конете. Пушката му беше преметната на гърба, на дебелата си памучна връв. Помислих си да се обърна и да побягна, но не можех да помръдна. Стоях там като зашеметена.
А сетне той ме видя. Стресна се и бързо вдигна пушката си. Насочи я срещу мен, присви очи над тясното поточе и ме огледа по-внимателно.
Накрая рече:
– Гледай ти, аз те познавам. Казваш се Мати. Малката Мати, която водеше сметките. Чудна работа.
Той се ухили, отпусна пушката и небрежно я провеси на рамото си.
– И аз те познавам, Том Чейни – отвърнах му аз.
– Какво правиш тук? – попита ме той.
– Дойдох да налея вода – отвърнах аз.
– Какво правиш тук, сред тези планини?
Бръкнах във ведрото и извадих драгунския си револвер. Пуснах ведрото на земята и стиснах револвера с двете си ръце.
– Дойдох, за да те отведа обратно във Форт Смит – казах му аз.
Чейни се засмя и рече:
– Е, аз няма да дойда. Как ти се струва това?
– По-нагоре на склона има цял отряд служители на реда, които ще те принудят да дойдеш – казах му аз.
– Това е интересна новина – рече ми той. – Колко са там горе?
– Около петдесет души. Всички са добре въоръжени и не се шегуват. Сега искам да оставиш тези коне, да прекосиш потока и да тръгнеш пред мен, нагоре по склона.
– Мисля, че предпочитам служителите на реда да тръгнат след мен – отвърна той.
Сетне се зае да събира конете. Бяха общо пет, но Джуди – кобилата на татко – не беше сред тях.
– Ако откажеш да тръгнеш с мен, ще се наложи да те застрелям – казах му аз.
Той продължи да си гледа работата, като рече:
– О, така ли? В такъв случай по-добре да запънеш ударника.
Бях забравила за това. Наложи се да го дръпна с палците на двете си ръце, за да го запъна.
– Докато щракне – каза ми Чейни.
– Знам как се прави – отвърнах му аз.
Когато приключих с това, го попитах:
– Значи няма да тръгнеш с мен?
– Мисля, че не – отвърна той. – Ще направим точно обратното. Ти ще тръгнеш с мен.
Насочих револвера към корема му и го застрелях. Откатът беше толкова силен, че залитнах назад, подхлъзнах се и оръжието изхвърча от ръката ми. Без да се бавя, отново го взех и скочих на крака. Куршумът беше улучил Чейни отстрани в ребрата и го беше съборил в седнало положение, облегнат на дънера на едно дърво. Чух как отгоре ме повика някой, Петела или Лабийф.