– Тук долу съм! – извиках в отговор аз.
От склона над Чейни се разнесе друг вик.
Той се държеше с две ръце за улученото място.
– Не мислех, че ще го направиш – рече той.
– А сега как мислиш? – попитах го аз.
– Едно от плаващите ми ребра е строшено – каза ми той. – Боли ме всеки път, когато си поемам дъх.
– Ти си убил баща ми, докато се е опитвал да ти помогне – казах му аз. – Прибрах едното от двете златни кюлчета, които си взел от него. Сега ми дай и другото.
– Разкайвам се за онзи изстрел – рече той. – Господин Рос се отнесе добре с мен, но не биваше да ми се меси в работата. Бях пиян и съвсем не бях на себе си. Животът не беше справедлив към мен.
От склоновете се разнесоха нови викове.
– Не, ти просто не ставаш за пет пари, това е всичко – казах му аз. – Казват, че си убил и един сенатор в щата Тексас.
– Онзи човек ми заплашваше живота. Имах право да се защитя. Всичко се е обърнало срещу мен. А сега ме застреля едно дете.
– Изправи се и ела от тази страна на потока, преди да те застрелям още веднъж. Татко те прибра от пътя, когато нямаше какво да ядеш.
– Ще трябва да ми помогнеш, за да се изправя.
– Не, няма да ти помогна. Сам се изправи.
Той бързо посегна към едно парче дърво, аз натиснах спусъка и ударникът изтрака върху дефектен патрон. Побързах да завъртя барабана, за да стрелям отново, но револверът отново не произведе изстрел. За трети опит не ми остана време. Чейни запрати тежкото парче дърво срещу мен, улучи ме право в гърдите и аз се проснах по гръб.
Той прекоси потока, като разплискваше водата, сграбчи ме за палтото и започна да ми бие шамари, като ругаеше мен и баща ми. Такава беше проклетата му природа – да се превръща от хленчещо бебе в злостен хулиган, според обстоятелствата. Пъхна револвера ми в колана си и ме повлече през водата, а аз се запрепъвах след него. Конете се въртяха наоколо и той успя да хване два от тях за оглавниците, без да ме изпуска с другата си ръка.
Чух как Петела и Лабийф с трясък си пробиваха път през шубраците зад нас и ме викаха.
– Тук долу! Побързайте! – извиках аз, а Чейни ми пусна палтото само колкото да ми удари още един шамар, от който очите ми се насълзиха.
Да ви кажа, склоновете се издигаха стръмно и от двете страни на потока. И докато двамата служители на реда и закона тичаха надолу по единия склон, другарите на Чейни от бандата престъпници тичаха надолу по другия, така че двете страни се опитваха да стигнат до едно и също място в подножието на срещуположните склонове, откъдето минаваше малкият планински поток.
Бандитите спечелиха надпреварата. Бяха двама, като единият беше онзи дребен мъж с „вълнени бричове“, когото с право бях взела за Нед Пепър, по прякор Щастливеца. Все така беше без шапка на главата си. Другият беше по-висок и доста добре облечен мъж с ленен костюм и палто от меча кожа, а шапката му беше здраво завързана под брадичката с плетена връв. Това беше мексиканският комарджия, който се представяше с проз-вището Мексиканеца Боб. Двамата изведнъж изскочиха пред нас и откриха ужасяваща стрелба през потока с карабините си „Уинчестър“. Нед Пепър се обърна към Чейни и му рече:
– Вземи тези коне, които си уловил, и не се бави повече!
Чейни се подчини и двамата поехме нагоре по склона заедно с конете. Изкачването беше мъчно. Нед Пепър и мексиканецът останаха зад нас и се заеха да водят престрелка с Петела и Лабийф, докато се опитваха да уловят останалите коне. Чух плясък от крака във водата, когато единият от служителите на реда стигна до потока, а сетне и множество изстрели, с които го принудиха да отстъпи.
На Чейни му се наложи да спре, за да си поеме дъх, след като беше влачил мен и двата коня след себе си в продължение на трийсет-четиресет ярда. По ризата му беше избила кръв. Там ни настигнаха Нед Пепър и Мексиканеца Боб. Двамата теглеха след себе си още два коня. Предположих, че петият кон беше избягал или беше повален от куршум. Двамата предадоха юздите на двата коня на Чейни и Нед Пепър му каза:
– Продължавай да се катериш и не спирай повече!
Главатарят на бандитите грубо ме сграбчи за ръката над лакътя.
– Кои са онези там долу? – попита ме той.
– Шериф Когбърн, заедно с още петдесет служители на реда – отвърнах му аз.
Той ме разтърси като териер, който разтърсва уловен плъх в зъбите си.