– Ако ме излъжеш още веднъж, ще ти смачкам главата!
Част от горната му устна липсваше – така от едната страна на устата му оставаше нещо като дупка, заради която от нея излизаше свистящ звук, когато говореше. На това място му бяха изкъртени и три-четири зъба, но въпреки това се изразяваше съвсем ясно.
Размислих и казах:
– Шериф Когбърн заедно с още един човек.
Той ме хвърли на земята и притисна врата ми с ботуша си, за да не мърдам, докато презареди пушката си от патрондаша на колана. Сетне се провикна:
– Петел, чуваш ли ме?
Отговор нямаше. Мексиканеца Боб беше при нас и сложи край на тишината, като откри огън надолу по склона. Нед Пепър се провикна:
– Отговори ми, Петел! Ще убия това момиче! Знаеш, че ще го направя!
Петела се провикна отдолу:
– Не ми пука за това момиче! Тя е избягала от дома си, от Арканзас!
– Много хубаво! – рече Нед Пепър. – Значи ме съветваш да я убия?
– Прави каквото искаш, Нед! – отвърна Петела. – Момичето не ми е никакво, просто е избягало от дома си! Но първо помисли.
– Вече помислих! Двамата с Потър се качвайте на конете си, по най-бързия начин! Ако ви видя да прекосявате на конете си онзи хребет на северозапад, ще пощадя живота на момичето! Имате пет минути!
– Ще ни трябва повече време!
– Няма да ви дам повече!
– Скоро тук ще пристигне отряд шерифи, Нед! Предай ми Чейни и момичето и аз ще ги пусна по грешна следа, за да ти дам преднина от шест часа!
– Много лъжеш, Петел! Много лъжеш! Няма да се хвана!
– Ще те прикривам, докато се стъмни!
– Петте минути вече изтичат! Не искам повече приказки!
Нед Пепър ме изправи на крака. Петела отново се провикна, като рече:
– Тръгваме, но трябва да ни дадеш достатъчно време!
Главатарят на бандитите не отговори. Избърса снега и калта от лицето ми и каза:
– Животът ти зависи от онова, което ще направят те. Никога не съм пускал куршум на жена или на когото и да било, ако е много по-млад от шестнайсет години, но ще направя каквото се налага.
– Тук е станало някакво недоразумение – казах му аз. – Името ми е Мати Рос и идвам от една ферма недалеч от Дарданел, щата Арканзас. Семейството ми е заможно и нямам никаква представа защо се отнасяте с мен по този начин.
Нед Пепър ми отговори:
– Просто искам да знаеш, че ще направя каквото се налага.
Отправихме се нагоре по склона. След малко стигнахме до един бандит, въоръжен с ловна пушка, който беше приклекнал зад една голяма варовикова плоча. Името му беше Харолд Пермалий. Според мен беше малоумен. Когато ме видя, започна да кряка срещу мен като пуйка, докато Нед Пепър не го накара да замълчи. Сетне нареди на Мексиканеца Боб да остане заедно с него зад скалата, за да наблюдава подножието на склона. Бях видяла същия този мексиканец да пада повален от изстрелите на Петела при землянката, но сега изглеждаше в отлично здраве и по тялото му не се виждаха никакви следи от раняване. Когато ги оставихме там, Харолд Пермалий издаде някакъв звук, подобен на „Хууууу-хааааааа!“, и този път Мексиканеца Боб го накара да замълчи.
Нед Пепър ме буташе пред себе си през шубраците. Пътека нямаше. Вълнените му бричове мелодично съскаха на всяка крачка, подобно на онзи звук, който издават панталоните от рипсено кадифе. Беше дребен и жилав и несъмнено беше опасен човек, но въпреки това не му достигаше въздух и докато се изкачим до леговището на бандитите, вече дишаше шумно като човек, болен от астма.
Бяха си устроили лагер на една гола скала, на около седемдесет ярда под билото на планината. Под скалата, над нея и навсякъде наоколо изобилно растяха борови дървета. Не се виждаха пътеки, които да водят към това място.
Скалата беше, общо взето, равна, но тук-там беше насечена от дълбоки пукнатини и ями. Мястото за спане беше в една плитка пещера, както се виждаше от постелките и седлата, разхвърляни вътре. Вместо врата имаше платнище от фургон, понастоящем отметнато настрани, което да предпазва вътрешността на пещерата от вятъра. Конете бяха завързани на завет сред дърветата. На високата скала беше доста ветровито и малкото огнище за готвене пред пещерата беше обградено от всички страни с камъни. От мястото се виждаше надалеч на запад и на север.
Том Чейни беше седнал до огъня, повдигнал ризата си, а един друг мъж се беше заел да се погрижи за раната му, като я превързваше с парче плат и памучна връв. Мъжът се разсмя, когато стегна връвта и с това накара Чейни да изскимти от болка.
– Муу, муу, муу – каза мъжът, като имитираше мучащо теле, за да се подиграе на Чейни.
Този човек беше Фарел Пермалий – по-малкият брат на Харолд Пермалий. Носеше дълго синьо армейско палто с офицерски пагони на раменете. Харолд Пермалий беше участвал в обира на експресния влак, а Фарел се беше присъединил към бандитите по-късно на същата вечер, когато бяха сменили конете си при мама Пермалий.