Когато пристигнах на железопътното депо, беше около пет и трийсет вечерта. Дните се скъсяваха и вече беше тъмно. Влакът в южна посока трябваше да потегли малко след шест. Намерих Ярнел пред товарния вагон, където беше качил ковчега. Той ми обясни, че кондукторът се е съгласил да го пусне да пътува в същия вагон заедно с ковчега.
После предложи да дойде с мен, за да ми помогне да си намеря място в някой от пътническите вагони, но аз му рекох:
– Не, ще остана тук още един-два дни. Трябва да видя какво ще правим с тези кончета, а освен това искам да се уверя, че служителите на реда ще си свършат работата. Чейни се е измък-нал без следа, а те не правят почти нищо по въпроса.
– Не бива да оставате съвсем сама в този град – възрази Ярнел.
– Всичко ще бъде наред – отвърнах аз. – Мама знае, че мога да се грижа за себе си. Кажи ѝ, че ще отседна в пансион „Монарх“. Ако там няма място за мен, ще оставя съобщение при шерифа къде ще бъда.
– Май и аз трябва да остана – рече той.
– Не, искам да заминеш с татко – казах аз. – Когато се прибереш, кажи на господин Майърс да го сложат в по-хубав ковчег.
– Майка Ви няма да остане доволна – рече той.
– Ще се върна след един-два дни. Кажи ѝ да не подписва нищо, преди да се прибера у дома. Ял ли си нещо?
– Изпих едно горещо кафе. Не съм гладен.
– Има ли печка в този вагон?
– Няма нищо, ще се увия с палтото.
– Много ти благодаря за това, което правиш, Ярнел.
– Мистър Франк винаги е бил адски добър с мен.
Някой може да не ме разбере и да ме критикува за това, че не отидох на погребението на баща си. И аз ще отговоря: трябваше да се погрижа за делата му. От ложата в Данвил са го погребали с масонската му престилка.
Пристигнах в „Монарх“ навреме за вечеря. Госпожа Флойд ми каза, че няма свободна стая заради множеството, което се беше стекло в града, но щяла да ми намери място за спане. Цената беше седемдесет и пет цента на вечер с обяд и вечеря и един долар със закуска, обяд и вечеря. Нямаше цена само с вечеря, така че се принудих да ѝ дам седемдесет и пет цента, макар че бях решила да си купя малко сирене и сухари на следващата сутрин, за да се храня през деня. Не знам каква беше цената на седмица.
На масата за вечеря имаше десет-дванайсет души, които до един бяха мъже, с изключение на мен самата, госпожа Флойд и окаяната сляпа старица, която наричаха „баба Търнър“. Госпожа Флойд определено не си държеше езика зад зъбите. Веднага разправи на всички, че съм дъщерята на онзи човек, когото бяха застреляли пред нейната къща. Това не ми хареса. При това го разказа с подробности и ми задаваше безочливи въпроси за семейството ми. Едва се сдържах да не отговоря нещо невъзпитано. Не желаех да обсъждам въпроса с непознати, за да задоволя празното им любопитство, колкото и добри да бяха намеренията им.
Седях в единия край на масата между нея и един висок, прегърбен мъж с глава като дръжка на врата и уста, пълна със стърчащи зъби. Говореха предимно те двамата с госпожа Флойд. Човекът беше амбулантен търговец на сметала. Беше единственият сред присъстващите, който беше облечен с костюм и носеше вратовръзка. Разказваше интересни истории за преживяванията си, но останалите не му обръщаха почти никакво внимание, а се тъпчеха като шопари в кочината.
– Внимавай с кнедлите и пилешкото – каза ми той.
Някои от мъжете около масата спряха да се хранят.
– Вредни са за очите – добави той.
Един мърляв мъж с вонящо палто от еленова кожа, който седеше от другата страна на масата, попита:
– Как така?
С лукав блясък в очите амбулантният търговец отвърна:
– Можеш да си повредиш очите, докато се оглеждаш къде е пилешкото.
Според мен това беше хитроумна шега, но мърлявият мъж ядосано му каза:
– Затваряй си устата, хърбав кучи сине.
Сетне отново се зае с храната. След този разговор амбулантният търговец си замълча. Кнедлите не бяха лоши, но не можех да разбера как така малко брашно и мас струваха двайсет и пет цента.
След вечеря някои от мъжете отидоха в града, вероятно за да пият уиски в баровете и да слушат латерна. Останалите отидохме в общия салон. Гостите задрямаха по креслата, четяха вестници или си говореха за обесването, а амбулантният търговец разказваше вицове за болни от жълта треска. Госпожа Флойд изнесе нещата на татко, които бяха увити в мушамата, и аз ги проверих и съставих списък.
Сякаш всичко си беше там, дори ножът и часовникът му. Часовникът беше месингов и не беше много скъп, но се изненадах да го открия сред вещите му, защото дребните крадци, които не смеят да откраднат нещо голямо, често отмъкват подобни неща. Останах още малко в салона, като слушах разговорите на гостите, сетне помолих госпожа Флойд да ме заведе в стаята ми.