– Това не ми харесва – рече Чейни. – Нека да яздя с вас, Нед, поне докато се махнем оттук.
– Не.
– Онези шерифи сигурно още са там.
– Но ще си мислят, че всички сме потеглили заедно.
– Няма да остана сама тук с Том Чейни – казах аз.
– Така ще бъде – рече Нед Пепър.
– Той ще ме убие – рекох аз. – Сам го чу да го казва. Той уби моя баща, а сега ще му позволиш да убие и мен.
– Няма да прави нищо подобно – рече главатарят на бандитите. – Том, нали знаеш брода на Сайпръс Форкс, при квакерската църква в гората?
– Знам го.
– Ще заведеш момичето там и ще я оставиш.
Сетне се обърна към мен и продължи:
– Можеш да пренощуваш в църквата. На две мили по-нагоре по потока живее един глухоням на име Фланагън. Той има муле и ще те изпрати до търговския пост на Макалистър. Не може да говори и не чува, но може да чете. Ти можеш ли да пишеш?
– Да – отвърнах аз. – Нека да тръгна още сега, пеша. Ще намеря пътя.
– Не, няма да стане. Том няма да ти направи нищо лошо. Нали разбираш какво ти казвам, Том? Ако това дете пострада по какъвто и да било начин, няма да си получиш парите.
– Фарел, нека да седна при теб – рече Чейни.
Фарел Пермалий се разсмя и започна да буха като бухал: „Ху, ху, ху“. Тогава при нас се качиха и Харолд Пермалий, и Мексиканеца Боб и Чейни се зае да ги умолява да му позволят да седне на някой от техните коне. Мексиканеца Боб отказа. Братята Пермалий се наговориха помежду си като две глупави момчета и изобщо не отговаряха човешки на Чейни. Всеки път, когато Чейни се опитваше да ги попита нещо, Харолд Пермалий го прекъсваше веднага, като издаваше животински звуци, подобно на прасе, козел или овен, а Фарел се смееше на тази подигравка и повтаряше: „Направи го пак, Харолд. Този път като козел“.
– Всичко се е обърнало срещу мен – рече Чейни.
Нед Пепър провери дали дисагите му са здраво стегнати за седлото.
– Хайде да разделим плячката от обира още сега, Нед – каза Мексиканеца Боб.
– На старото място ще има време за това – отвърна главатарят на бандитите.
– Вече участвахме в две престрелки – рече Мексиканеца. – Изгубихме двамина. Ще ми е по-спокойно, ако сам нося моя дял.
Нед Пепър му отвърна:
– Мислех си, че настояваш за това, за да спестим време, Боб.
– Няма да отнеме толкова дълго. А ще ми бъде по-спокойно.
– Е, добре тогава. Нямам нищо против. Искам да се чувстваш спокоен.
Той бръкна в една от дисагите си, извади четири пачки зелени банкноти и ги подхвърли на Мексиканеца Боб.
– Как ти се струва така?
– Няма ли да ги преброиш? – попита го Мексиканеца Боб.
– Няма да се караме за един-два долара.
Сетне главатарят на бандидите даде една пачка на Харолд Пермалий и една-единствена банкнота от петдесет долара на Фарел Пермалий.
– Хууууу-хааааа! Хууууу-хааааа! – казаха братята.
Стана ми любопитно, че не настояха за повече, като се има предвид колко беше общата сума, открадната при обира, но сигурно се бяха разбрали за фиксирана цена за своите услуги. Освен това ми се стори, че като цяло бяха донякъде невежи по отношение на стойността на парите.
Нед Пепър отново затегна дисагите си.
– Ще задържа твоя дял при моя, Том – рече той. – Ще си получиш парите довечера, на старото място.
– Животът не е справедлив към мен – рече Чейни.
– А препоръчаната поща? – попита Мексиканеца Боб.
– Какво за нея? – отвърна Нед Пепър. – Писмо ли чакаш, Боб?
– Ако там има още пари, по-добре да ги вземем сега. Няма смисъл да носим пакета с препоръчаната поща, защото е веществено доказателство.
– Още ли не ти е спокойно?
– Не се хващай за думите ми, Нед.
Нед Пепър се замисли. Сетне рече:
– Е, може би си прав.
И отново развърза дисагите. Извади едно брезентово чувалче с катинар, разряза го с джобен сгъваем нож и изсипа съдържанието му на земята. Ухили се и рече:
– Подарък за Коледа!
Нали точно така си подвикват децата едно на друго в коледната утрин, като се състезават кое ще го каже първо. Дотогава не се бях замисляла за това, че този обезобразен разбойник може да е имал собствено детство. Представям си, че като дете е измъчвал котките и е издавал неприлични звуци в църквата, когато изобщо е оставал буден там. И точно когато е имал нужда от твърда дисциплинираща ръка, тя е липсвала в живота му. Все същата стара история!
В пощенския чувал имаше само шест-седем писма. Някои бяха лични – в едното имаше двайсет долара – а други бяха документи с юридическо съдържание, например договори. Нед Пепър ги погледна само веднъж и ги хвърли на земята. Имаше и един обемист сив плик, завързан с панделка, в който имаше пачка от сто банкови чека на стойност по двайсет долара, издадени от търговска банка „Уелпър“ в Денисън, щата Тексас. В последния плик от чувала имаше още един чек.