Выбрать главу

Нед Пепър го разгледа внимателно и се обърна към мен:

– Можеш ли да четеш добре?

– Много добре – отвърнах аз.

Той ми подаде чека.

– Ще имам ли някаква полза от това?

Чекът беше на стойност 2750 долара, издаден на името на някакъв човек на име Маршъл Първис от попечителския фонд „Грейнджърс“ със седалище в Топика, щата Канзас.

– Това е чек на стойност 2750 долара, издаден на името на някакъв човек на име Маршъл Първис от попечителския фонд „Грейнджърс“ със седалище в Топика, щата Канзас – рекох му аз.

– Виждам за колко пари е – отвърна бандитът. – Ще имам ли някаква полза от него?

– Ще имаш, ако този попечителски фонд е надежден – отвър-нах аз. – Но въпросният Първис трябва да го подпише. Попечителският фонд гарантира, че ще изплати сумата.

– Ами другите чекове?

Аз ги взех, за да ги разгледам. Бяха чисто нови.

– Не са подписани – отвърнах аз. – Няма полза от тях, ако не са подписани.

– Не можеш ли да ги подпишеш ти?

– Трябва да ги подпише господин Уелпър, президентът на банката.

– Толкова ли е трудно да напишеш името му?

– Името му е необичайно, но не се пише толкова трудно. Ето го тук, отпечатано е на чековете. А това е подписът му – отпечатаният подпис на Монро Дж. Б. Уелпър, президент на търговската банка „Уелпър“ със седалище в Денисън, щата Тексас. Същият подпис трябва да фигурира на всеки банков чек.

– Искам ти да ги подпишеш. Както и другия чек.

По обясними причини не ми се искаше да поставям образованието си в услуга на този разбойник, така че се поколебах.

– Ще те удрям по ушите, докато не започне да ти дрънчи главата – каза ми той.

– Нямам нищо за писане – казах му аз.

Той извади един патрон от патрондаша на колана си и отново отвори сгъваемия си джобен нож.

– Това трябва да свърши работа. Ще остържа оловото от куршума.

– Трябва да са подписани с мастило.

Мексиканеца Боб се обади:

– Можем да го направим и по-късно, Нед. Работата не е спешна.

– Ще го направим сега – отвърна главатарят на бандитите. – Нали ти искаше да отворим пощата? С малко писане тези хартии ще струват над четири хиляди долара. А момичето може да пише. Харолд, иди до боклука и ми донеси едно хубаво здраво пуешко перо, добре изсъхнало и дълго, от опашката.

Сетне измъкна куршума от патрона с кривите си зъби и изсипа черния барутен прах в шепата си. Изплю се в него през дупката, която беше останала на мястото на липсващите му зъби, и разбърка лепкавата каша с върха на пръста си.

Харолд Пермалий донесе една шепа пера, Нед Пепър избра едно от тях, отряза върха му с ножа си и разшири малко дупката. Сетне натопи перото в „мастилото“ и написа на китката си НЕД с големи, печатни, детински букви. Накрая рече:

– Ето. Виждаш ли? Това е моето име. Нали така?

– Да, тук пише “Нед” – потвърдих аз.

Той ми подаде перото.

– Залавяй се за работа.

Наместо писалище ми приспособиха един плосък камък, застлан с един от договорите. Не ми е в природата да претупвам нещата, когато става дума за писане, така че съвестно се постарах да възпроизведа подписа на господин Уелпър. От друга страна, импровизираната писалка и мастило не бяха задоволителни. Буквите бяха неравни и на височина, и на ширина. Изглеждаше така, все едно някой го е подписал с пръчка. Първата ми мисъл беше: „Кой ще повярва, че господин Уелпър подписва банковите си чекове с пръчка?“.

Но неукият главатар на бандитите не знаеше много за банковото дело, ако не се смята онова, което беше видял през мушката на оръжието си по време на обирите, така че остана доволен от резултата. Подписвах ли, подписвах, като използвах шепата му вместо мастилница. Беше много уморителна работа. В мига, в който бях готова с поредния чек, той го дръпваше и ми подаваше следващия.

– Тези чекове са чисто злато, Боб – рече той. – Ще ги осребря при Колбърт.

– Нищо, отпечатано на хартия, не е чисто злато – отвърна Мексиканеца Боб. – Поне аз така знам.

– Е, какво може да знае един проклет мексиканец.

– Всеки с принципите си. Накарай я да побърза.

Когато престъпното деяние беше завършено, Нед Пепър пъхна банковите чекове и другия чек в сивия плик и го прибра на сигурно място в дисагите си. Сетне рече:

– Е, Том, ще се видим довечера. Дръж се прилично с това дете. Малкият Карол ще дойде да те вземе, преди да се усетиш.

Накрая всички си тръгнаха, като водеха конете си за юздите, вместо да ги яздят, защото склонът беше много стръмен и обрасъл с шубраци.