А аз останах сама с Том Чейни!
Той седеше от другата страна на огъня срещу мен, моят револвер беше затъкнат в колана му, а пушката „Хенри“ беше в скута му. Лицето му беше „потънало в сянка“, както се казва. Разрових въглените в огнището, за да се разгорят, и натрупах малко жарава около едно от канчетата с гореща вода.
Чейни ме гледаше. Накрая попита:
– Какво правиш?
– Топля вода, за да измия тази чернилка от ръцете си – отвърнах аз.
– Нищо няма да ти стане от малко мръсотия.
– Да, това трябва да е вярно, иначе ти и твоите „другари“ вече със сигурност нямаше да бъдете между живите. Знам, че нищо няма да ми стане, но все пак предпочитам да се измия.
– Не ме предизвиквай. Иначе ще се озовеш на дъното на тази яма.
– Нед Пепър вече те предупреди, че ако ме тормозиш по какъвто и да било начин, няма да ти плати. А той не говори празни приказки.
– Боя се, че той изобщо не мисли да ми плати. Мисля, че ме заряза тук и се надява да ме заловят, когато се опитам да избягам пеша.
– Нали ти обеща, че ще се срещнете на старото място?
– Не мърдай сега. Трябва да обмисля положението си и как мога да го подобря.
– Ами моето положение? Поне не те е изоставил човекът, който е поел задължение да те пази и е получил възнаграждение за това.
– Досадница такава! Какво знаят хората като теб за трудностите и бедите в живота? Не мърдай сега, докато помисля малко.
– За старото място ли мислиш?
– Не, не мисля за старото място. Тук няма да дойде нито Карол Пермалий, нито някой друг с кон за мен. Те няма да оти-дат на старото място. Не съм толкова лековерен, колкото си мислят някои хора.
Помислих си да го попитам за другото златно кюлче, но сетне се отказах, защото се побоях да не ме принуди да му дам и онова, което вече си бях върнала. Вместо това рекох:
– Какво направи с кобилата на татко?
Той не ми отговори.
– Ако ме пуснеш да си вървя, няма да казвам на никого за местоположението ти през следващите два дни.
– Да ти кажа ли, че мога да получа и повече от това? – отвърна той. – Мога да те накарам да замълчиш завинаги. За последен път ти казвам да си държиш езика зад зъбите.
Водата не беше кипнала, но от нея вече се вдигаше малко пара, така че хванах канчето с един парцал и го запратих срещу него, а сетне скочих на крака и хукнах да бягам. Макар и да го изненадах, той успя да предпази лицето си с две ръце. Изквича от болка и веднага се впусна да ме преследва. Отчаяният ми план беше да стигна до дърветата. Мислех си, че сред тях ще успя да му се измъкна, като тичам насам-натам сред гъстите шубраци.
Но не ми беше писано да стане така! Едва бях стигнала до ръба на скалата, когато Чейни ме сграбчи отзад за палтото и ме дръпна с такава сила, че ме принуди да спра. Първата ми мисъл беше: „Сега вече с мен е свършено!“. Чейни ме засипваше с ругатни и ме удари по главата с дулото на револвера си. От удара ми причерня и реших, че ме е застрелял, защото не познавах от първа ръка усещането от куршум в главата. Мислите ми се върнаха към моя мирен и спокоен дом в Арканзас и горката ми майка, която щеше да остане в потрес от тази новина. Първо мъжът, а сега и най-голямата ѝ рожба, погубени навеки само за две седмици, при това от една и съща кървава ръка! Такива бяха мислите ми в този момент.
Изведнъж чух познат глас и думите, които изрече, бяха строги и властни.
– Горе ръцете, Челмсфорд! Бързо! Край с теб! Внимавай с този револвер!
Беше тексасецът Лабийф! Беше се върнал обратно – предполагам, пеша, защото се беше задъхал. Стоеше едва на трийсет фута от нас, насочил срещу Чейни своята карабина, стегната с тел.
Чейни пусна палтото ми и захвърли револвера.
– Всичко се е обърнало срещу мен – рече той.
Аз прибрах револвера.
– Ранена ли си, Мати? – попита Лабийф.
– Имам цинина на главата и ме боли – отвърнах аз.
Лабийф се обърна към Чейни:
– Виждам, че си ранен.
– Това момиче е виновно – отвърна той. – Простреля ме в ребрата и раната ми пак се отвори. Боли ме, когато кашлям.
– Къде е Петела? – попитах аз.
Лабийф отвърна:
– Долу, пази от другата страна. Да потърсим място, откъдето да го видим. Пристъпвай внимателно, Челмсфорд!
Приближихме се до северозападния край на скалата, като заобиколихме ямата, с която ме заплашваше Чейни в грозните си закани.
– Внимавай на това място – казах предупредително на тексасеца. – Том Чейни каза, че на дъното на тази яма има смъртоносни змии, които спят зимен сън.
От отсрещния край на скалата се виждаше добре. Гористият склон стръмно се спускаше надолу и отстъпваше място на планинска ливада. Ливадата беше равна и открита, самата тя на голяма височина, а след нея отново започваше склон, който водеше към подножието на планините Уайндинг Стеър.