– Е, Петел, прострелян съм и още как! – рече той.
Петела беше изгубил големите си револвери при падането и се мъчеше да измъкне револвера, който носеше на колана си, но той беше затиснат под тежестта на коня и ездача.
Нед Пепър смушка кончето си в тръс срещу него, за да довърши беззащитния служител на реда.
Лабийф бързо се раздвижи до мен и зае седнало положение за стрелба със своята карабина „Шарпс“, подпрял лакти на коленете си за опора. Отне му само секунда да се прицели и да стреля с мощното си оръжие. Куршумът полетя към целта като лястовица, която се прибира в гнездото си, и Нед Пепър, по прякор Щастливеца, падна мъртъв на седлото. Кончето му се вдигна на задните си крака, тялото на бандита отлетя назад от него и кончето побягна, обзето от паника. Невероятният изстрел на Лабийф беше от разстояние над шестстотин метра, по препускащ ездач. Готова съм да го потвърдя с клетвена декларация.
– Ура! – възкликнах радостно аз. – Ура за тексасеца! Това беше мъжки изстрел!
Лабийф беше доволен от себе си и презареди карабината си.
И тъй, пленникът има едно предимство пред своя пазач по отношение на това, че непрестанно мисли за бягство и е нащрек за евентуални възможности, докато пазачът не мисли постоянно за това как да го задържи в плен. Пазачът смята, че след като веднъж е заловил пленника, няма нужда от нищо друго, освен от неговото присъствие и заплахата от силата, с която го превъзхожда. Пазачът си представя разни хубави работи и позволява на мислите си да се разсеят. И това е съвсем естествено. Ако беше обратното, пазачът щеше да бъде пленник на пленника.
По тази причина, Лабийф (както и аз) за един опасен миг се разсея от задоволството си от навременния изстрел с карабината, който беше спасил живота на Когбърн. Том Чейни не пропусна тази възможност за действие, сграбчи един камък с големината на млада тиква за печене и разби главата на Лабийф с него.
Тексасецът падна на земята с мъчителен стон. Аз изпищях, скочих на крака и заотстъпвах назад, като отново вдигнах револвера си срещу Том Чейни, който се опитваше да докопа карабината „Шарпс“. Дали старият драгунски револвер и този път щеше да ме предаде? Надявах се, че не.
Трескаво запънах ударника и натиснах спусъка. Патронът гръмна и изстреля оловния куршум на справедливостта, отлагана толкова дълго, право в престъпната глава на Том Чейни.
Но не ми беше писано да се насладя на вкуса на победата. Откатът от големия револвер ме блъсна назад. А аз бях забравила за ямата, която беше зад мен! Прекрачих ръба и пропаднах в нея, като се премятах във въздуха и се удрях в неравните стени, и през цялото време яростно се опитвах да се заловя за нещо, но не откривах никаква опора. Накрая се стоварих на дъното с такава сила, че останах зашеметена. Ударът беше изкарал въздуха от дробовете ми и аз останах неподвижна за момент, докато успея да си поема дъх. Главата ми се въртеше и ме обзе фантазията, че духът ми напуска тялото, като ми излиза през устата и носа.
Мислех си, че съм паднала по гръб, но когато се опитах да се изправя, открих друго – бях заклещена в изправено положение в една тясна дупка, а долната част от тялото ми беше здраво затисната от всички страни от скали, покрити с мъх. Все едно бях коркова тапа в гърлото на бутилка!
Дясната ми ръка беше притисната към тялото ми и не можех да я измъкна. Когато се опитах да използвам лявата си ръка, за да се избутам навън от дупката, с потрес открих, че предмишницата ми беше изкривена под неестествен ъгъл. Ръката ми беше счупена! Не усещах почти никаква болка в нея, а само някакво изтръпване като онова, което хората наричат „иглички“. Пръстите на ръката ми бяха изгубили силата си, така че не успявах да хвана нищо с тях. Не ми се искаше да се облягам на нея, защото се боях, че с този натиск ще увредя още повече счупеното място и ще изпитам силна болка.
В ямата беше студено и тъмно, макар и мракът да не беше съвсем непрогледен. Отгоре се спускаше тънка колона от слънчева светлина, която се изливаше в малко осветено петно на три-четири фута разстояние от мен, на каменния под на ямата. Когато вдигнах очи към тази колона от светлина, различих в нея да се носят прашинки, които бях вдигнала с падането си.
Забелязах на скалите над мен няколко съчки, скъсана хартия, една стара кесия за тютюн и мазни петна, където бяха изхвърляли остатъците от храна от тиганите от огнището. Забелязах и крайчеца на една мъжка памучна риза, синя на цвят, но останалото от нея беше скрито от дълбоките сенки. Наоколо не се виждаха никакви змии. Слава на небесата за това!