Събрах сили и се провикнах:
– Помощ! Лабийф! Чуваш ли ме?
Отгоре не се чу отговор. Не знаех дали тексасецът е жив, или мъртъв. Чух само тихия шум на вятъра над земята, а зад гърба си – капещи звуци и едва доловимо „чуруликане“ и „писукане“. Не можех да определя природата на това писукане, нито да установя със сигурност откъде се разнасяше.
Възобнових усилията си да се измъкна, но от енергичните движения се свлякох още по-надолу в отвора, обрасъл с мъх. Първата ми мисъл беше: „Така няма да стане“. Прекратих тези маневри, за да не пропадна право през дупката в неизвестните дълбини на мрака, които можех само да си представям. Краката ми се разлюляха под ръба на отвора, а крачолите на джинсите ми се бяха набрали нагоре, така че бяха открили голата кожа на краката ми под тях. Усетих как нещо изпърха по единия ми крак и си помислих: „Паяк!“. Заех се да ритам и да размахвам крака, а когато спрях, тялото ми се беше свлякло още един инч или малко повече по-надолу.
Вече се чуваше по-силно писукане и аз най-сетне осъзнах, че в ямата под мен имаше прилепи. Прилепите издаваха тези звуци и онова нещо, което беше кацнало на крака ми, беше прилеп. Да, аз ги бях разбудила. Леговището им беше под мен. Този отвор, който в момента толкова ефикасно бях запушила, беше изходът на прилепите към света навън.
Не изпитвах неоснователен страх от прилепи, защото знаех, че са дребни и кротки създания, но в същото време знаех и това, че пренасят страховития бяс, познат като хидрофобия, за който няма лек. Какво ли щяха да направят прилепите, когато се спусне нощта и дойде време да излетят навън, а изходът от пещерата им към външния свят се окаже затворен? Дали щяха да хапят? Ако се опитах да се съпротивлявам с ритници, със сигурност щях да пропадна надолу през отвора. Но в същото време знаех, че няма да ми стигне кураж да остана неподвижна и да ги оставя да ме хапят на воля.
Нощта! Нима наистина щях да остана тук, докато се спусне нощта? Трябваше да запазя самообладание и да не допускам такива мисли в главата си. Какво ставаше с Лабийф? А какво беше станало с Петела? Стори ми се, че не изглеждаше тежко ранен от падането на коня си. Но как щеше да разбере, че съм тук долу? Не ми харесваше положението, в което бях попаднала.
Помислих си да запаля някакви парчета плат, за да подам димен сигнал, но от тази идея нямаше никаква полза, защото не разполагах с кибрит. Е, някой със сигурност щеше да се появи. Може би капитан Финч. Новината за престрелката трябваше да се разчуе и да доведе тук служителите на реда. Да, цял отряд от шерифи. Важното беше да се държа. Със сигурност щеше да дойде помощ. Поне нямаше змии. Спрях се на следния план: щях да се провиквам за помощ на всеки пет минути или толкова близо до това време, колкото можех да определя.
Веднага се провикнах и до мен отново долетя подигравателното ехо от собствения ми глас, шумът на вятъра, капещата вода в пещерата и писукането на прилепите. Заех се да броя наум, за да отмервам времето. Това запълваше мислите ми и ми даваше усещане за цел и посока.
Не бях стигнала далеч в броенето, когато тялото ми изведнъж пропадна чувствително по-надолу и ме обзе паника, защото си дадох сметка, че онзи мъх по камъните, който досега ме беше задържал в стегната хватка, беше започнал да се прокъсва. Огледах се за какво да се хвана, нищо че ръката ми беше счупена, но наоколо имаше само хлъзгави, равни скали. Щях да пропадна през отвора. Вече беше само въпрос на време.
Отново се свлякох надолу и този път пропаднах до нивото на лакътя на дясната си ръка. Кокалестата става на лакътя за момент спря пропадането ми, но усещах как мъхът по скалите поддава под нея. Клин! Точно това ми трябваше. Нещо, което да натъпча в отвора заедно с мен, така че тапата да го запуши по-плътно. Или някоя дълга пръчка, която да подпъхна под мишницата си.
Озърнах се наоколо в търсене на нещо подходящо. Нито една от малкото съчки, разпръснати наоколо, не беше достатъч-но дълга или достатъчно здрава за тази цел. Само да успеех да стигна с ръка до синята риза! Щеше да ми послужи чудесно, за да запълня отвора. Счупих една съчка, докато се опитвах да закача крайчеца на ризата и да го издърпам към себе си. С втората успях да я доближа дотам, където можех да я достигна с върховете на пръстите си. Колкото и да беше изнемощяла ръката ми, стиснах плата между палеца и показалеца си, за да го издърпам от тъмното. Беше неочаквано тежък. Нещо беше закачено за него.
Внезапно отдръпнах ръката си толкова бързо, все едно бях пипнала гореща печка. Нещото беше човешки труп! Или по-правилно е да се каже, скелет. Ризата беше на гърба му. В продължение на цяла минута не направих нищо повече, толкова страховито и изумително беше това откритие. Вече виждах голяма част от тленните му останки – главата с кичури яркооранжева коса под изгнилата му черна шапка, едната му ръка под ръкава на ризата и тялото от кръста нагоре. Ризата беше закопчана на две-три места до врата.