Скоро успях да си събера мислите. Пропадам. Тази риза ми трябва. Тези мисли ме принуждаваха да побързам. Не ми харесваше онова, което ми предстоеше да сторя, но при дадените отчаяни обстоятелства нямаше какво друго да се направи. Планът ми беше здраво да дръпна ризата от тялото на мъжа, с надеждата да я отскубна от скелета. Тази риза ще бъде моя!
И тъй, отново сграбчих дрехата и я дръпнах към себе си толкова рязко и толкова силно, колкото имах сили да го направя. Ръката ми се схвана от остра болка и се наложи да я пусна. След малко острата болка се уталожи до по-приглушено и поносимо усещане. Заех се да огледам резултата от усилията си. Копчетата се бяха откъснали и вече можех да достигна тялото. Самата риза беше останала на раменете и костеливите ръце на трупа, сякаш я беше навлякъл, без да внимава. Видях и това, че от движението гръдният кош на горкия човек беше останал на показ.
С още едно дръпване щях да изтегля тялото му достатъчно близо до себе си, за да успея да му сваля ризата. Докато се подготвях да го направя, очите ми се спряха на нещо – някакво движение? – в кухината, оформена от извитите сиви кости на ребрата. Приведох се по-близо, за да погледна. Змии! Кълбо змии! Отдръпнах се колкото можех по-далеч назад, но разбира се, не можех да се отдръпна наистина, уловена в капана на мъхнатите скали.
Не мога да направя точно предположение за броя на гърмящите змии от кълбото, защото някои бяха големи, по-дебели от ръката ми, а други не толкова, като най-малките бяха с размерите на оловни моливи, но според мен не бяха по-малко от четиресет. Гледах ги с треперещо сърце, докато лениво се виеха в гръдния кош на човека. Бях ги разбудила от зимния им сън в това необичайно леговище и сега, когато горе-долу вече бяха дошли на себе си, те бяха започнали да се раздвижват и да се откъсват от кълбото, като пропадаха насам-натам на различни страни.
Сериозен проблем, помислих си аз. Имах отчаяна нужда от тази риза, но нямах никакво желание да „закачам“ змиите още повече, за да се сдобия с нея. А в същото време, докато обмислях всичко това, продължавах да се свличам и да пропадам все по-надолу към... какво? Може би някой черен и бездънен подземен кладенец, където рибите бяха бели и нямаха очи, с които да виждат.
Зачудих се дали змиите бяха в състояние да хапят в настоящата си летаргия. Мислех си, че не могат да виждат добре, ако изобщо можеха да виждат, но освен това не пропуснах да забележа, че светлината и топлината на слънцето им оказваха живително въздействие. В хамбара със зърното на фермата държахме два пъстри кралски смока, за да ловят плъховете, и аз не се страхувах от тях – наричахме ги Савел и Малкия Давид – но в действителност не знаех почти нищо за змиите. Пепелянките и гърмящите змии трябваше да се отбягват, ако е възможно, и да се убиват, ако човек имаше остра мотика подръка. Това бяха горе-долу всичките ми познания за отровните змии.
Болката в счупената ми ръка се засилваше. Усетих как още от мъха, който ме задържаше, се прокъса под дясната ми ръка, а в същото време видях как някои от змиите изпълзяват навън между ребрата на мъжа. Господ да ми е на помощ!
Стиснах зъби и сграбчих костеливата ръка, която стърчеше навън от синия ръкав на ризата. Дръпнах я и така откъснах ръката на човека направо от рамото. Ужасно нещо, ще кажете вие, но освен това ще разберете, че така вече разполагах с нещо полезно.
Внимателно огледах ръката. Костите бяха закачени една за друга на лакътя с парчета хрущял. С цената на известно усукване успях да ги разделя една от друга на това място. Сетне взех дългата кост на ръката над лакътя и я пъхнах здраво под мишницата си, за да ми служи като опорна греда. Това щеше да ми попречи да пропадна по-надолу през отвора, ако продължа да се свличам. Костта беше доста дълга и аз се надявах да е здрава. Изпитах благодарност към горкия човек за това, че е бил толкова висок.
Оставаше ми долната половина от ръката под лакътя – двете кости на предмишницата, китката и дланта, които все още бяха закачени една за друга. Хванах я за лакътя и се заех да я размахвам като млатило срещу змиите, за да ги държа на разстояние.
– Махайте се! – повтарях им аз, като ги удрях с костеливата ръка. – Назад!
Това хубаво, но в същото време усещах, че от цялото това вълнение само се оживяват все повече и повече. В опитите си да ги държа на разстояние, аз ги разбуждах! Пълзяха много бавно, но бяха толкова много, че не можех да ги държа всичките под око.