С всеки удар, който нанасях срещу змиите, ръката ми се изпълваше с пареща болка, а както можете да си представите, ударите не бяха достатъчно силни, за да ги убият. Така или иначе, идеята ми не беше тази. Идеята ми беше да ги държа на разстояние, за да им попреча да ме заобиколят и да ми излязат в гръб. Можех да удрям на по-малко от 180 градуса от ляво на-дясно пред себе си и си давах сметка за това, че ако гърмящите змии пропълзят зад гърба ми, ще загазя.
Чух шумове над главата си. В ямата се посипа водопад от пясък и камъчета.
– Помощ! – провикнах се аз. – Тук долу съм! Имам нужда от помощ!
Първата ми мисъл беше: „Слава богу. Някой е дошъл. Скоро ще се измъкна от този ад“. Видях някакви капки, които падаха отгоре и се разплискваха по скалата пред мен. Бяха капки кръв.
– По-бързо! – изкрещях аз. – Тук долу има змии и скелети!
Отгоре се разнесе мъжки глас, който рече:
– Обзалагам се, че ще има и още един скелет, преди да се запролети! Малък и кльощав скелет!
Беше гласът на Том Чейни! Все още не бях успяла да го убия както трябва! Сигурно се беше навел от ръба и кръвта се стичаше от ранената му глава.
– Харесва ли ти там долу? – извика подигравателно той.
– Хвърли ми въже, Том! Не може да си толкова зъл, че да ме изоставиш тук!
– Да не би да не ти харесва?
В този миг чух вик и шумове от борба, а сетне и страховито хрущене, предизвикано от приклада на карабината на Когбърн, по прякор Петела, когато разби ранената глава на Том Чейни. Последва яростно свличане на камъни и прах. Нещо закри светлината и аз различих някакво едро тяло, което летеше право надолу към мен. Беше тялото на Том Чейни. Отдръпнах се колкото можех по-назад, за да не ме удари, и едва успях да се измъкна от пътя му.
Той падна право върху скелета, като натроши костите му, напълни лицето и очите ми с прах и разпръсна озадачените гърмящи змии на всички страни. Така вече бяха навсякъде около мен и аз се заех да ги удрям с такова ожесточение, че тялото ми пропадна надолу през отвора. Край!
Но не! Нещо ме спря! Несигурно увиснах в празното пространство, уловена от костта под мишницата си. Нагоре покрай лицето ми се стрелнаха прилепи, а онези под мен продължиха да писукат и да цвърчат като цяло ято врабчета по залез слънце. Над отвора вече се подаваха само главата ми, лявата ми ръка и рамото. Висях под неудобен ъгъл. Костта се беше изкривила под тежестта ми и аз се молех с всички сили да ме удържи. Лявата ми ръка се беше схванала и беше напълно посветена на задачата да се държа за костта, така че не можех да я използвам, за да разпъждам змиите.
– Помощ! – извиках аз. – Имам нужда от помощ!
Гласът на Петела прогърмя надолу в ямата, като рече:
– Добре ли си?
– Не! Загазила съм! Побързай!
– Ще ти спусна едно въже! Стегни го под мишниците си и го завържи здраво на възел!
– Не мога да се справя с въже! Ще трябва да слезеш, за да ми помогнеш! Побързай, пропадам! От всички страни на главата ми има змии!
– Дръж се! Дръж се! – разнесе се друг глас.
Беше Лабийф. Тексасецът беше оцелял след удара по главата. И двамата служители на реда не бяха в опасност.
Видях как две гърмящи змии се хвърлиха в атака и забиха острите си зъби в лицето и врата на Том Чейни. Тялото му беше безжизнено отпуснато и не се съпротивляваше. Първата ми мисъл беше: „Значи тези проклетници могат да хапят и през декември, и ето ти го доказателството за това!“. Една от по-малките змии пропълзя до ръката ми и отърка главата си в нея. Преместих ръка, змията отново я доближи и я докосна с глава. Накрая пропълзя върху нея и се зае да търка горната част на дланта ми с долната си челюст.
С ъгълчето на окото видях друга змия на лявото си рамо. Лежеше неподвижна и отпусната. Не можех да определя дали е мъртва, или само спи. Каквато и да беше истината, не ми се искаше да продължава да лежи там, така че се заех леко да поклащам тялото си наляво-надясно, увиснала на костта. От движението влечугото се претърколи с белия си корем нагоре, аз разтърсих рамото си и така го накарах да пропадне в мрака под мен.
Усетих убождане и когато погледнах, видях как малката змия отдръпва главата си от ръката ми, а на устата ѝ просветва кехлибарена капка отрова. Беше ме ухапала. Ръката ми вече беше изтръпнала почти напълно от неудобното си положение и аз не усетих почти нищо. Ухапването беше горе-долу толкова болезнено, колкото това от конска муха. Бях извадила късмет, че змията беше толкова малка. Толкова бяха познанията ми по естествознание. Вещи люде ми казаха, че по-младите змии имат по-силна отрова, защото отровата им отслабва с възрастта. Нямам причина да се съмнявам в думите им.