В този миг се появи Петела с въже, омотано около кръста, като се подпираше с крака на стените на ямата и се спускаше надолу с големи резки скокове, така че ме засипваше с нови водопади от камъни и прах. Приземи се с тежък тътен и сякаш се зае да прави всичко едновременно. С едната си ръка ме сграбчи за яката на палтото и ризата зад врата, за да ме издърпа от дупката, като в същото време риташе змиите и стреляше по тях с револвера от колана си. Шумът беше оглушителен и болезнено отекваше в главата ми.
Краката ми се огъваха. Едва успявах да се задържа изправена.
– Можеш ли да се хванеш за врата ми? – попита Петела.
– Да, ще се опитам – отвърнах аз.
На лицето му имаше две тъмни червени дупки, а под тях се виждаха засъхнали ручейчета кръв – там го бяха улучили сачмите от пушките.
Той се наведе и аз го прегърнах през врата с дясната си ръка, като се отпуснах на гърба му. Той се опита да се изкатери по въжето на ръце, като се подпираше с крака на стените на ямата, но успя да се изтегли нагоре само три пъти, преди да му се наложи да се спусне обратно. Общата ни тежест беше твърде голяма за силата му. Дясното му рамо също беше разкъсано от куршум, макар и тогава да не го знаех.
– Стой зад мен! – извика ми той, като риташе и тъпчеше змиите, докато презареждаше револвера си.
Една голяма стара змия се уви около ботуша на Петела и веднага беше наказана за тази дързост с куршум, който откъсна главата ѝ.
Петела рече:
– Мислиш ли, че ще успееш да се изкатериш по въжето?
– Ръката ми е счупена – отвърнах аз. – И ме ухапа една змия.
Той разгледа ръката ми, измъкна камата си и поряза ухапаното място, за да изтече отровата. Изстиска кръвта от него, взе малко тютюн за пушене и набързо го сдъвка на топка, а после натърка раната с него, за да изтегли отровата.
Сетне здраво стегна въжето под мишниците ми. Провикна се нагоре към тексасеца и рече:
– Хвани въжето, Лабийф! Мати е ранена! Искам да я изтеглиш горе, без да бързаш! Чуваш ли ме?
Лабийф отвърна:
– Ще направя каквото мога!
Въжето се опъна и ме повдигна, така че застанах на пръсти.
– Дърпай! – извика Петела. – Момичето е ухапано от змия, човече! Дърпай!
Но Лабийф не успяваше, изнемощял от ранената си ръка и счупената си глава.
– Не става! – рече той. – Ще опитам с коня!
След броени минути вече беше завързал другия край на въжето за някое от кончетата.
– Готов съм! – провикна се тексасецът надолу към нас. – Хванете се здраво!
– Давай! – отвърна Петела.
Беше омотал въжето около хълбоците си и още веднъж на кръста. Държеше ме с другата си ръка. Двамата рязко подскочихме нагоре. Този път в другия край на въжето имаше истинска сила! Заизкачвахме се на подскоци. Петела се стараеше да не се блъскаме в неравните стени на ямата, като използваше краката си. Все пак малко се ожулихме.
Слънце и синьо небе! Бях толкова изнемощяла, че легнах на земята, без да продумам. Примигнах срещу светлината и когато очите ми свикнаха, видях как Лабийф седеше на земята, хванал окървавената си глава с две ръце, и дишаше тежко от усилието да води коня. А сетне видях и самия кон. Беше Въгленче! Изоставеното конче ни беше спасило! Първата ми мисъл беше: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, стана глава на ъгъла“.
Петела стегна лапата от тютюн на ръката ми с един парцал.
– Можеш ли да вървиш? – попита ме той.
– Да, така мисля – отвърнах аз.
Той ме поведе към коня, но след няколко крачки ме надви световъртеж и паднах на колене. Когато ми премина, Петела ми помогна да продължа и ме вдигна на седлото на гърба на Въгленче. Завърза краката ми за стремената, а с друго въже ме привърза за седлото през кръста, отпред и отзад. Накрая седна на коня зад мен.
– Ще изпратя помощ веднага щом мога – рече той на Лабийф. – Не се отдалечавай.
– Нали няма да го оставим? – попитах аз.
– Трябва да те закарам при лекар, сестричке, иначе няма да оживееш.
Сетне отново се обърна към Лабийф, все едно току-що се беше сетил за това:
– Задължен съм ти за онзи изстрел, ортак.
Тексасецът не отговори нищо на това и двамата го оставихме там да се държи за главата. Предполагам, че му беше доста зле. Петела пришпори Въгленче и вярното конче започна да се препъва и да се хлъзга надолу по стръмния склон, покрит с шубраци, където по-благоразумни ездачи водеха конете си за юздите. Спускането беше опасно, особено с толкова тежък товар като онзи, който Въгленче носеше на гърба си. Нямаше начин да избегнем всички клони по пътя си. Петела изгуби шапката си, но дори не се обърна.
Препуснахме в галоп през ливадата, където наскоро се беше състояла престрелката сред дима от оръжията. Очите ми бяха замъглени от световъртежа, така че различих през сълзи неясните очертания на мъртвите коне и телата на бандитите. Болката в ръката ми се усили и аз се разплаках, а вятърът отнасяше сълзите ми на поточета назад по бузите. Когато слязохме от планините, се отправихме на север и аз предположих, че оти-ваме във Форт Смит. Въпреки теглото на гърба му, Въгленче препускаше като вятъра, с високо вдигната глава, може би защото усещаше колко е неотложна тази мисия. Петела го приш-порваше и налагаше с камшика си, без да му даде почивка. Скоро изпаднах в безсъзнание.