Тя ми каза:
– Върви направо по коридора до последната стая отляво. На задната веранда има кофа с вода и тасче, с което да се умиеш. Тоалетната е навън, точно зад мелията на двора. Ще спиш с баба Търнър.
Домакинката явно беше забелязала изумлението, изписано на лицето ми, защото добави:
– Няма страшно. Баба Търнър няма да има нищо против. Тя е свикнала да настаняват други гости при нея. Дори няма да разбере, че си била там, миличка.
Тъй като аз плащах за нощувката, според мен трябваше да се съобрази първо с моите желания, а не с тези на баба Търнър, но явно и двете нямахме думата.
Госпожа Флойд продължи:
– Баба Търнър спи дълбоко. На нейната възраст това е истинска благословия. Не се тревожи за това, че ще събудиш баба Търнър, каквото си буболече.
Нямах нищо против да спя при баба Търнър, но си помислих, че госпожа Флойд се беше възползвала от мен. От друга страна, не виждах какво бих могла да спечеля, ако вдигна скандал в този час. Тя вече ми беше взела парите, а аз бях уморена и беше твърде късно да си търся друго място за нощувка.
В стаята беше студено и тъмно и миришеше на лекарства. От процепите между дъските на пода повяваше мразовито течение. Баба Търнър се оказа по-активна в своя отдих, отколкото бях уведомена. Когато се отпуснах на леглото, тя вече беше издърпала всички завивки в своята половина. Аз ги издърпах обратно, за да се завия. Казах си молитвата и скоро заспах. По-късно се събудих и открих, че баба Търнър отново е направила същия номер. Бях свита на топка и треперех от студ, останала на открито. Отново издърпах завивките върху себе си. Това се повтори още веднъж през нощта и този път станах с измръзнали крака и се омотах със завивките и мушамата на татко. След това вече спах както трябва.
На закуска госпожа Флойд не ми сервира нищо с месо, а само трици и едно пържено яйце. След като се нахраних, прибрах часовника и ножа в джоба си и взех револвера в чувала от захар.
Във федералното съдилище ми казаха, че главният федерален шериф е заминал за Детройт, щата Мичиган, за да достави затворници в „изправителния дом“, както го наричаха те. В кабинета му беше останал един заместник, който ми каза, че рано или късно ще стигнат до Том Чейни, но трябва да си изчака реда. Показа ми списък с престъпниците, които към този момент бяха на свобода в индианската територия, и той ми заприлича на онзи списък с неизрядните платци, който публикуват всяка година с дребен шрифт във вестник „Арканзаска газета“, когато дойде време да се плащат данъците. Това не ми хареса, нито пък „наперения“ начин, по който ми говореше заместник-шерифът. Властта му беше завъртяла главата. От федералните служители не може да се очаква нищо по-малко, а в този случай беше още по-зле, защото специално тези бяха републиканци и изобщо не се интересуваха от мнението на народа в щата Арканзас, където всички бяха демократи.
В самото съдилище бяха заети да събират съдебни заседатели. Приставът на вратата ми каза, че онзи човек на име Когбърн, по прякор Петела, ще се появи по-късно през деня, когато започне делото, защото е основният свидетел на обвинението.
Отидох в конюшните на Стоунхил. Имаше хубав хамбар, а зад него – голям ограден двор за животните и още многобройни по-малки отделения, където ги хранеха. В оградения двор бяха кончетата за подкарване на добитък, които се продаваха на подбита цена – бяха около трийсет глави, във всякакви цветове. Мислех си, че ще бъдат съсипани и унили, но те се оказаха жизнени твари с блестящи очи, а ако се съди по кожата им, бяха и здрави – макар и мръсни и със сплъстени гриви. Сигурно никой никога не ги беше четкал. В опашките им висяха репеи.
Бях намразила тези кончета заради ролята, която бяха изиграли в смъртта на баща ми, но сега си дадох сметка, че тази мисъл беше фантазьорска и не беше хубаво да хвърлям вината върху тези красиви животни, които не познаваха нито доброто, нито лошото, а бяха изпълнени единствено с невинността на природата. Но го казвам само за тези кончета. Защото съм срещала някои коне, както и доста повече свине, за които съм убедена, че хранеха зло в сърцата си. Ще стигна и дотам да заявя, че всички котки до една са лукави създания, макар и често да се оказват полезни. Кой не е виждал Сатаната в коварните им лица? Някой свещеник може да каже, че това са суеверни „празнословия“. И аз ще отговоря: „Свещенико, отвори си Биб-лията и прочети какво пише в Евангелието от Лука, глава 8, стих 26-33“.
Стоунхил имаше кабинет в единия край на хамбара. На стъклото на вратата му имаше надпис: „Полк. Дж. Стоунхил. Организиране на търгове. Изкупуване на памук“. Той беше вътре, седеше зад бюрото си и беше напалил печката, та чак се беше зачервила. Беше превзет плешив мъж с очила.