Когато дойдох на себе си, бяхме забавили ход. Въгленче едва си поемаше дъх и се давеше, но продължаваше да ни дава всичките си сили. Не мога да кажа колко мили бяхме изминали в галоп. Горкото животно, беше покрито с пяна! Петела го шибаше ли, шибаше.
– Престани! – казах му аз. – Трябва да спрем! Останал е без сили!
Петела не ми обърна внимание. Въгленче вече беше изтощен до крайност и когато се запрепъва и се опита да спре, Петела извади камата си и безмилостно разряза кожата на холката на кончето.
– Престани! Престани! – проплаках аз.
Въгленче изквича от болка и отново се впусна в галоп, тласкан от болката. Опитах се да сграбча юздите му, но Петела ме плесна през ръцете, за да престана. Не спирах да плача и да викам. Когато Въгленче отново забави ход, Петела извади сол от джоба си и натърка раната с нея, така че кончето отново се втурна напред, както преди. След съвсем малко на брой минути, това мъчение, за щастие, свърши. Въгленче падна на земята и издъхна – смелото му сърце се беше пръснало, а моето беше разбито. На света никога не е живяло по-достойно конче от него.
Веднага щом се озовахме на земята, Петела се зае да среже въжетата, с които бях завързана за седлото. Сетне ми нареди да се покатеря на гърба му. Прегърнах го здраво през врата с дясната си ръка, а той ме хвана отзад за краката с двете си ръце, за да отпусна тежестта си на тях. Сега самият Петел започна да тича, или по-скоро да подтичва под тежестта, като едва си поемаше дъх. Отново изгубих съзнание и когато се свестих, той вече ме носеше на ръце в прегръдките си, а по челото и мустаците му се стичаха капки пот и падаха по шията ми.
Не си спомням как сме спрели на река Пото, където Петела беше реквизирал един фургон и впряг мулета от някакви ловци, като ги беше заплашил с оръжието си. Не искам да намекна, че ловците са били неохотни да ни услужат с превозното си средство и впрегатните си животни в тази спешна нужда, но Петела нямал търпение да им обяснява какво е станало и просто си взел каквото му трябвало. По-нататък по реката спряхме в дома на един заможен фермер от индиански произход, който се казваше Кълън. Той ни даде двуколка и двойка бързи впрегатни коне, а освен това проводи и един от синовете си на бяло конче, за да ни покаже пътя.
Нощта вече се беше спуснала, когато стигнахме Форт Смит. Над градчето се сипеше студен дъжд, когато влязохме в него. Спомням си, че ме пренесоха в дома на доктор Джей Ар Медил, а доктор Медил държеше шапката си над един газен фенер, за да го предпази от дъжда.
През следващите дни останах в състояние на вцепенение и унес. Счупената ми кост беше наместена, а по дължината на предмишницата ми беше наставена шина. Ръката ми първо се поду и почерня до китката, а сетне и по-нагоре. На третия ден доктор Медил ми даде солидна доза морфин и ампутира ръката ми точно над лакътя, като използва един малък хирургически трион. Майка ми и адвокат Дагет седяха до леглото ми, докато свърши тази работа. Възхитих се от майка ми за това, че остана там и не трепна, макар и да беше чувствителна по природа. Държеше ме за дясната ръка и ридаеше.
Останах в дома на доктора повече от една седмица след операцията. Петела два пъти идва да ме навести, но аз бях толкова болна и упоена, че не бях добър събеседник. Лицето му беше превързано на местата, където доктор Медил беше извадил сачмите от пушките. Петела ми разказа, че един отряд шерифи са открили Лабийф, а служителят на реда е отказал да си тръгне оттам, докато не вземе със себе си тялото на Том Чейни. На нито един от шерифите не му се искало да се спусне в ямата, така че Лабийф ги накарал да спуснат него самия, завързан с едно въже. Справил се с тази задача, макар и зрението му да било донякъде увредено от удара по главата. В търговския пост на Макалистър се погрижили според възможностите си за контузията на главата му, а оттам продължил към Тексас заедно с трупа на човека, по чиито следи беше странствал толкова дълго.
Аз се прибрах у дома с влака, като пътувах в частен вагон, легнала по гръб на носилката, която бяха опънали на пътеката между седалките. Както вече казах, не се чувствах никак добре и трябваше да минат няколко дни, след като се върнах, за да се възстановя. Едва тогава ми хрумна, че не бях платила на Петела остатъка от парите, които му дължах. Написах чек за седемдесет и пет долара, сложих го в един плик и помолих адвокат Дагет да го изпрати по пощата на Петела, на адреса на шерифската служба.