ТОЙ Е ЯЗДИЛ РЕДОМ С КУОНТРИЛ! ТОЙ Е ЯЗДИЛ НА СЛУЖБА ПРИ ПАРКЪР!
Страшилището на престъпниците от индианската територия и конекрадците от Тексас в продължение на 25 години!
Когбърн, по прякор Петела, ще ви зашемети с умение и дързост с револвера и карабината! Не забравяйте да доведете и дамите, и рожбите си! Зрителите могат да наблюдават този уникален спектакъл в пълна безопасност!
Значи той щеше да пристигне в Мемфис. През годините Малкия Франк не беше спрял да ме подкача за Петела, като го изкарваше моята тайна „любов“. С изпращането на тази изрезка беше искал да се пошегува с мен. Беше добавил бележка с молив от себе си на изрезката, в която ми пишеше: „Умение и дързост! Все още не е твърде късно, Мати!“. Малкия Франк обича да се забавлява на чужда сметка и колкото повече се засяга човекът насреща, толкова повече му се харесва на него. В нашето семейство винаги сме обичали шегите и аз смятам, че те имат своето място. Самата Виктория също може да оцени една добра шега, ако успее да я разбере. Никога не съм се сърдила на нито един от двамата, че ме оставиха да се грижа за мама у дома, и те го знаят, защото съм им го казвала.
Отидох до Мемфис с влака през Литъл Рок и с лекота успях да убедя кондукторите да ме пуснат с картата за пътуване, коя-то носех със себе си. Беше издадена на името на един превозвач, а аз я използвах от негово име срещу малък заем, който беше получил от мен. Бях решила да отседна в хотел, вместо веднага да отида на гости на Малкия Франк, защото не ми се слушаха неговите подигравки, преди да видя Петела. Чудех се дали шерифът ще ме познае. Първата ми мисъл беше: „Четвърт век е много време!“.
Както се оказа, така и не ми се наложи да отседна в хотел. Когато влакът ми стигна до града на скалите над река Мисисипи, видях другия влак, с който пътуваше представлението, отбит на една глуха линия в железопътното депо. Оставих чантата си на гарата и тръгнах пеша покрай вагоните на представлението сред множество от коне, индианци и хора, облечени като каубои и войници.
Открих Коул Йънгър и Франк Джеймс в един пътнически вагон, където седяха по ризи. Двамата пиеха кока-кола и си вееха, за да се разхладят. Бяха старци. Предположих, че Петела също е остарял много. Всички тези стари кучета се бяха сражавали заедно в пограничните райони под черния флаг на Куонтрил, а сетне бяха водили опасен и труден живот и сега не ставаха за нищо друго, освен да се показват на тълпите като някакви чудновати диви зверове от джунглата.
Хората казваха, че Йънгър носеше навсякъде със себе си общо четиринайсет куршума, останали на различни места в тялото му. Беше набит, червендалест мъж с вежлив маниер, който се изправи от мястото си, за да ме поздрави. Восъчнобледият Джеймс остана седнал и не проговори, нито си свали шапката. Йънгър ми каза, че Петела беше починал няколко дни по-рано, докато представлението е гостувало в Джоунсбъроу, щата Арканзас. От няколко месеца насам бил в лошо здраве и страдал от някакво заболяване, което сам наричал „нощно препускане“, и жегата на ранното лято се оказала непосилна за него. Йънгър смяташе, че е бил на шейсет и осем години. Никой не се беше появил, за да вземе тялото му, и го бяха погребали във военното гробище на армията на Юга в Мемфис, макар и да беше родом от Осиола, щата Мисури.
Йънгър говореше с топлота за него. Едно от нещата, които каза, беше следното:
– Интересно си поживяхме заедно.
Благодарих на вежливия стар разбойник за помощта му и преди да си тръгна, рекох на Джеймс:
– Няма нужда да ставаш, боклук такъв!
Вече се смята, че именно Франк Джеймс беше застрелял онзи банков служител в Нортфийлд. Доколкото знам, този негодник не беше прекарал и една нощ в затвора, а Коул Йънгър беше лежал зад решетките в Минесота в продължение на цели двайсет и пет години.
Не останах да гледам представлението, като предположих, че ще бъде също толкова глупаво и потънало в прах, колкото всички подобни циркове. След края хората недоволно мърмореха помежду си, че Джеймс не беше направил нищо друго, освен да помаха с шапката си на тълпата, а Йънгър не беше направил и толкова, защото едно от условията за освобождаването му под гаранция било да не се показва пред публика. Малкия Франк беше завел двамата си синове, за да го гледат, и на момчетата им бяха харесали конете.
Уредих да превозят тялото на Петела до Дарданел с влака. Железниците не обичат да транспортират ексхумирани човешки останки през лятото, но аз успях да го организирам, като платих специална цена за превоза и накарах банката, с която работя в Мемфис, да окаже натиск на железопътната компания от тази страна посредством един изкупвач на земеделска продукция, за когото извършваха превози на едро. Петела беше погребан наново в нашия семеен парцел на гробището. От армията на Юга трябваше да му изпратят надгробния камък, но той беше толкова малък, че аз поръчах да поставят още един до него – монолитен къс мрамор от Бейтсвил на стойност шейсет и пет долара, на който беше гравирано: