– На колко изкупувате памука? – попитах го аз.
Той вдигна поглед към мен и отговори:
– Девет и половина за второ качество и десет за обикновен.
– Ние събрахме рано повечето от нашия и го продадохме на братята Удсън в Литъл Рок на единайсет цента – рекох му аз.
– В такъв случай ти предлагам отново да се обърнете към братята Удсън, за да им продадете и останалия – отговори той.
– Вече го продадохме всичкия – казах аз. – Но последния път ни го взеха само на десет и половина.
– Защо ми разказваш това?
– Мислех си следващата година да го докараме тук, но явно сме си добре в Литъл Рок – отвърнах аз и му показах писмото от шерифа.
След като го прочете, той вече не се държеше толкова троснато с мен. Свали си очилата и рече:
– Истинска трагедия. Ако мога да споделя, баща ти ме впечатли с качествата си. Не отстъпваше в преговорите, но винаги се държеше като джентълмен. Моят нощен пазач остана без зъби и може да яде само супа.
– Съжалявам да го чуя – рекох аз.
– Убиецът е избягал в индианската територия и сега обикаля на свобода там.
– Така чух и аз.
– Там ще открие мнозина от своя сой – продължи Стоунхил. – Краставите магарета се надушват помежду си. Там е същинско гнездо на порока. Не минава и ден, без да се разбере за поредния пребит фермер, поругана жена или невинен пътник, паднал в жертва на кръвопролитно покушение от засада. Изкуството на търговията, носител на културата и цивилизацията, не процъфтява там.
– Надявам се, че федералните шерифи скоро ще го заловят – казах аз. – Името му е Том Чейни. Работеше за нас. Опитвам се да ги накарам да действат по-решително. Целта ми е да го видя застрелян или обесен.
– Да, да, усилията ти са похвални – отвърна Стоунхил. – Но в същото време трябва да се запасиш с търпение. Безстрашните шерифи правят всичко по силите си, но те са малцина. А престъпниците са безчет и се ширят на необятна територия, която предлага множество естествени убежища. Федералният шериф броди сам и лишен от другари сред тази престъпна пустош. Там всички са срещу него, освен индианците, които на свой ред са пострадали от безмилостното отношение на злодеи-те, прииждащи от Щатите.
– Бих искала да ти продам обратно тези кончета, които е купил баща ми – казах му аз.
– Боя се, че и дума не може да става за това – отвърна той. – Ще се погрижа да ви бъдат доставени в първия възможен момент, в който мога да го организирам.
– Вече не искаме тези кончета – казах му аз. – Не ни трябват.
– Това не ме засяга – каза той. – Баща ти ги купи, плати за тях и това е всичко. Разполагам с договора за покупката. Ако можех да намеря някаква полза от тях, може би щях да обмисля предложението ти, но вече съм изгубил пари заради тези кончета и мога да те уверя, че не възнамерявам да изгубя още. С радост ще ти окажа съдействие за превоза им. Утре за Литъл Рок отплава пътническият параход „Алис Уодъл“. Ще направя всичко по силите си, за да ти уредя място на борда заедно с животните.
– Искам триста долара за откраднатия ездитен кон на татко – казах му аз.
– По този въпрос ще трябва да се обърнеш към човека, който го е откраднал – отвърна той.
– Том Чейни го е откраднал, докато конят е бил под твоите грижи – казах му аз. – Ти носиш отговорност за него.
Когато чу това, Стоунхил се разсмя. После рече:
– Оценявам куража ти, но както ще се убедиш, претенциите ти са неоснователни. Нека и да добавя, че оценката ти за този кон е завишена с около двеста долара.
– Напротив, цената е ниска – възразих аз. – Джуди е отлична състезателна кобила. Печелила е награди в размер на двайсет и пет долара на панаира. Виждала съм я да прескача ограда с осем напречни греди, като носи едър ездач на гърба си.
– Всичко това несъмнено е много интересно – каза той.
– Значи няма да ми предложиш нищо, така ли?
– Нищо освен това, което си е твое. Кончетата са твои – вземи си ги. Конят на баща ти беше откраднат от престъпник и убиец. Това е достойно за съжаление, но аз бях подсигурил безопасността на животното в разумни граници според неписаното съгласие с клиента. Всеки от нас трябва да понася собствените си неволи. Моята в случая е тази, че временно съм лишен от услугите на нощния си пазач.
– Ще се обърна към служителите на реда и закона – казах му аз.
– Постъпи така, както смяташ за правилно – отвърна ми той.
– Тогава ще видим дали една вдовица и трите ѝ невръстни деца могат да разчитат на справедливост в съдилищата в този град – продължих аз.