Той ме погледна бавно и замислено и поклати глава.
— Не знам. Просто се случи.
— Невнимание? — подсказах му аз.
— Не — отговори Джаксън. — Не бих го нарекъл така. Аз работех извънредни часове и трябва да съм бил малко уморен. Седемнадесет години бях работил в тази предачница и бях забелязал, че повечето от злополуките стават точно преди да изсвири свирката27. Готов съм да се обзаложа, че през часа преди свирката стават повече злополуки, отколкото през целия останал ден. След като си работил непрекъснато часове наред, не си вече толкова бърз. Как да го не знам, като съм видял толкова хора накълцани, разпокъсани и нарязани на парчета.
— Много ли? — попитах аз.
— Стотици, деца също.
С изключение на ужасните подробности разказът на Джаксън за злополуката беше същият, както този, който бях вече чула. Когато го попитах дали бе нарушил някакво правило за боравене с машината, той поклати глава.
— Посегнах да сваля каиша с дясната си ръка — каза той — и към кремъка с лявата. Не се спрях да видя дали каишът наистина бе свален. Мислех, че дясната ми ръка беше свършила тая работа, пък тя не била я свършила. Посегнах бързо, пък каишът не бил свален съвсем. И тогава машината ми откъсна ръката.
— Трябва много да ви е боляло — казах съчувствено аз.
— Хрущенето на костите не беше приятно — бе неговият отговор.
Мислите му относно делото за обезщетението бяха доста смътни. Само едно нещо му беше ясно — че не беше получил никакво обезщетение. На него му се струваше, че показанията на надзирателите и директора бяха довели до неблагоприятното решение на съда. Показанията им, както го каза той, „не бяха, каквито трябваше да бъдат“. И аз реших да отида при тях.
Едно нещо беше ясно. Положението на Джаксън беше отчаяно. Жена му беше болнава, а той не можеше да спечели достатъчно за прехраната на семейството с кошничарство и амбулантна търговия. Беше задлъжнял за наема и най-големият му син — единадесетгодишно момче — беше тръгнал на работа в предачницата.
— За пазач можеха да ме назначат — бяха последните му думи, когато си тръгнах.
След като посетих адвоката защитник на Джаксън и двамата надзиратели и директора на предачницата, които бяха дали показанията, започнах да се убеждавам, че в края на краищата в твърденията на Ърнест има нещо вярно.
Той беше слаб и некадърен наглед човек, този адвокат, и когато го видях, престанах да се чудя, че Джаксън е загубил делото. Първата ми мисъл беше, че така му се пада на Джаксън, щом си е взел такъв адвокат. Но в следващия миг в ума ми проблеснаха две изказвания на Ърнест: „Дружеството държи на служба много способни адвокати“ и „Полковник Ингръм е ловък адвокат“. Аз бързо разсъдих. Стана ми ясно, че, разбира се, дружеството може да плати на по-способни юристи, отколкото един работник като Джаксън. Но това беше само незначителна подробност. Бях сигурна, че трябва да е имало някаква много основателна причина искът на Джаксън да бъде отхвърлен от съда.
— Защо загубихте делото? — попитах аз.
Адвокатът се смути и обърка за миг и в сърцето ми трепна съжаление към това клето нищожество. После той захленчи. Аз наистина вярвам, че хленченето бе вродена черта у него. Той беше несретник по рождение. Хленчеше за показанията. Свидетелите казали само неща, които ползували противната страна. Човек не можел да изкопчи от тях нито дума, която да помогне на Джаксън. Те си знаели интереса. Джаксън бил глупак. Бил сплашен и объркан от полковник Ингръм. Полковник Ингръм бил блестящ в кръстосания разпит. Той накарал Джаксън да отговори на въпроси в негова вреда.
— Как са могли отговорите му да бъдат в негова вреда, щом правото е било на негова страна? — поисках да зная аз.
— Какво общо има с това правото? — поиска да знае той на свой ред. — Виждате ли всички тия книги? — Той посочи с ръка томовете, подредени по стените на нищожната му кантора. — Безбройното им препрочитане и проучване ме е научило, че законът е едно нещо, а правото — друго. Попитайте който искате адвокат. Идете в неделно училище, там ще ви научат какво е право. Но обърнете се към тези книги, за да научите… закона.
— Нима искате да кажете, че правото е било на страната на Джаксън и въпреки това е загубил? — попитах го нерешително. — Нима искате да кажете, че в съда на съдията Колдуел няма правосъдие?
Дребният адвокат ме изгледа гневно за миг, но войнствеността веднага угасна в очите му.
— Аз не бях поставен при равни условия — захленчи той пак. — Те изиграха Джаксън, пък и мене. Какъв шанс имах аз? Полковник Ингръм е голям адвокат. Ако не беше голям, щеше ли да води делата на Сиерските предачници, Ърстънския синдикат за недвижими имоти, Бъркли Консолидейтед, Оъкланд, Сан Лиандро и Плезантън Електрик? Той е адвокат на акционерните дружества, а на дружествените адвокати се плаща не зарад това, че са глупаци28. За какво, мислите, само Сиерските предачници му дават двадесет хиляди долара годишно? Защото им носи годишна печалба от двадесет хиляди долара, ето защо! Аз не мога да го направя. Ако можех, нямаше да бъда вън от играта и нямаше да се нагърбвам с дела като това на Джаксън. Колко мислите щях да получа, ако спечелех делото на Джаксън?
27
Работниците били викани и освобождавани от работа с дивашки, пронизителни, действуващи на нервите парни свирки.
28
Задължението на дружествения адвокат било да служи с порочни похвати на грабителските стремежи на дружествата. Има запазен запис на думите, които Тиъдър Рузвелт, тогавашният президент на Съединените щати, казал в речта си на годишния акт на Харвардския университет в 1905 г. сл.Хр.: „Ние всички знаем, както действително стоят нещата, че много от най-влиятелните и най-високо заплащани членове на адвокатските колегии във всеки богат център служат на специалната цел да изработват смели и остроумни планове, с помощта на които богатите им клиенти, било отделни личности, било дружества, да заобикалят законите, създадени, за да сложат ред в интересите на обществото, в похватите на едрия капитал“.