Изглеждаше чудовищно, невъзможно цялото ни общество да е изградено върху кръв. Но ето случая с Джаксън. Не можех да забравя този човек. Мислите ми непрекъснато се насочваха към него, както стрелката на компаса към полюса. С него се бяха отнесли чудовищно. Неговата кръв не му е била платена, за да може да се изплатят по-големи дивиденти. А аз познавах двадесетина щастливи благодушни семейства, които бяха получили тези дивиденти и така бяха спечелили от кръвта на Джаксън. Щом е било възможно да се отнесат така чудовищно към един човек и обществото да си върви напред, сякаш нищо не е било, не беше ли възможно да се отнасят така чудовищно спрямо мнозина? Спомних си за споменатите от Ърнест чикагски жени, които робували срещу деветдесет цента на седмица, и за невръстните роби в Южните памучни предачници, за които беше говорил. И видях изнурените им бели ръце, от които е била изстискана кръвта, да работят над плата на роклята ми. А след това си помислих за Сиерската предачница и за изплатените дивиденти и видях върху роклята си кръвта на Джаксън. От Джаксън не можех да избягам. Размишленията ми винаги ме довеждаха пак при него. В дълбините на душата си изпитвах чувството, че стоя на ръба на пропаст. Струваше ми се, че ей сега ще видя ново и страшно откровение в живота. И не само аз. Целият ми свят се обръщаше наопаки. Ето например баща ми. Аз виждах влиянието, което Ърнест започваше да упражнява върху него. Ами епископът? Когато го видях за последен път, имаше вид на болен. Беше в силно нервно напрежение и в очите му беше застинал неизразим ужас. От малкото, което можах да науча, разбрах, че Ърнест изпълняваше обещанието си да го преведе през ада. Но какви адски гледки бяха видели очите на епископа, не знаех, защото той като че ли беше твърде много зашеметен, за да говори за тях.
Веднъж, когато бяха завладяна от чувството, че моят малък свят и целият свят изобщо се обръща с главата надолу, помислих си, че причината за всичко това е Ърнест, и си помислих още: „Колко щастливи и спокойни бяхме, преди той да дойде!“ А в следващия миг съзнах, че тази мисъл е предателство спрямо истината, и Ърнест се издигна пред мен преобразен — апостол на истината, със светъл лик и безстрашен като ангел господен, отстояващ истината и правдата, борещ се в защита на бедните, самотните и потиснатите. А след това пред мене се издигна друг образ — Христос! Той също беше взел страната на унизените и потиснатите, против установената власт на свещениците и фарисеите. Спомних си неговия край на кръста и сърцето ми се сви от внезапна болка, когато си помислих за Ърнест. Нима и той бе обречен на разпятие? Той със своя тръбен зов, с глас, призоваващ на бой, и с тази своя чудесна мъжка сила!
В този миг разбрах, че го обичам и горя от желание да му даря покой. Помислих си за неговия живот. Какъв злочест, суров и оскъден трябва да е бил този живот! И си помислих за баща му, който крал и крадял зарад него и бил вкаран в гроба от работата. А сам Ърнест отишъл във фабриката, когато бил десетгодишен! Сърцето ми като че ли щеше да се пръсне същия миг от желание да го притисна в прегръдка, да сложа главата му на моите гърди — тази глава, която сигурно е уморена от толкова много мисли, и да му даря покой — само покой — и облекчение, и забрава, макар за малко.
С полковник Ингръм се срещнах на един черковен прием. Познавах го добре, и то от много години. Хванах го като в капан зад големи палми и фикуси, макар и да не знаеше, че е хванат. Той ме поздрави с обичайната веселост и галантност. Полковникът винаги е бил мил човек, дипломат, тактичен и внимателен. А колкото до външността, беше най-представителният мъж в нашето общество. Пред него дори почтеният ректор на университета изглеждаше безвкусно облечен и дребен.
И въпреки това открих, че полковник Ингръм се намира в същото положение, както неграмотните работници. И той не беше човек със свободна воля. Той също беше вързан за колелото Никога не ще забравя как се промени, когато му заговорих за делото на Джаксън. Усмихнатото му добродушие изчезна като призрак. Внезапно грозно изражение разкриви благовъзпитаното му лице. Изпитах същия страх, който бях изпитала при избухването на Джеймс Смит. Но полковник Ингръм не изруга. Това бе малката разлика, останала между работника и него. Той бе прочут с остроумието си, но от това остроумие сега не бе останало нищо. И подсъзнателно, той се заозърта насам-натам, затърси откъде да се измъкне. Ала беше хванат в капан сред палмите и фикусите.