О, на него му ставало лошо само като чуел името на Джаксън. Защо повдигам този въпрос? Моята шега не му харесвала. Тя била проява на лош вкус от моя страна и много неделикатна. Не зная ли, че в неговата професия няма място за лични чувства? Когато отивал в кантората, той оставял личните си чувства у дома. В кантората имал само професионални чувства.
— Трябваше ли Джаксън да получи обезщетение? — попитах аз.
— Разбира се — отговори той. — По-точно, аз лично имам чувството, че е трябвало да получи. Но това няма нищо общо с правната постановка на делото.
Той започваше лека-полека да си възвръща изгубилото се остроумие.
— Кажете ми, има ли правотата нещо общо със закона? — попитах аз.
Полковник Ингръм се усмихна:
— Вие правите малка грешка; не правотата, а…
— Парата? — досетих се аз и той кимна. — И все пак се предполага, че ние получаваме правосъдие чрез закона?
— Точно това е парадоксалното — отвърна той. — Ние наистина получаваме правосъдие.
— Сега говорите като професионалист, нали? — подхвърлих аз.
Полковник Ингръм се изчерви, истински се изчерви и пак затърси с поглед откъде да се измъкне. Но аз стоях на пътя му и нямах намерение да се отместя.
— Кажете ми — продължих аз, — когато човек подчини личните си чувства на професионалните, не може ли тази постъпка да се определи като своеобразно духовно осакатяване?
Отговор не получих. Полковник Ингръм беше безславно избягал, след като събори една палма на пътя си.
След това направих опит с вестниците. Написах спокойно, сдържано, безпристрастно описание на случая Джаксън. Не отправях никакви обвинения срещу хората, с които бях говорила, нито всъщност ги споменавах. Излагах действителните факти за случая: дългогодишната служба на Джаксън в предачницата, усилието му да спаси машината от повреда и последвалата злополука, както и сегашното му бедствено положение на границата на глада. Трите местни вестника отхвърлиха моята дописка, същото направиха и двата седмичника.
Намерих Пърси Лейтън. Възпитаник на университета, той се беше посветил на журналистика и стажуваше като репортер в най-влиятелния от трите вестника. Пърси се усмихна, когато го запитах за причината, поради която вестниците се въздържаха да споменат за Джаксън или неговия случай.
— Редакционна политика — рече той. — Ние нямаме нищо общо с тези неща. Това е работа на редакторите.
— Но защо е тази политика? — попитах аз.
— Ние винаги сме единодушни с дружествата — отговори той. — Дори да платиш таксата за реклама, пак не би могла да поместиш такова нещо във вестниците. Този, който се опита да го прокара, ще загуби работата си. Не би могла да го поместиш дори да платиш редовната такса за реклама в десеторен размер.
— А какво ще кажеш за собствената ти политика? — поисках да зная аз. — Изглежда, задължението ти е да извърташ истината по нареждане на твоите работодатели, които на свой ред се подчиняват на заповедите на дружествата.
— Аз нямам нищо общо с всичко това. — Той се посмути за миг, но се съвзе, като намери изход от положението: — Самият аз не пиша неверни неща. Не правя компромиси със съвестта си. Разбира се, в течение на работния ден се срещат много противни неща. Но, виждаш ли, то си е част от всекидневната работа — завърши Пърси с момчешка наивност.
— Все пак ти смяташ да седиш някой ден на редакторски стол и да провеждаш известна политика.
— Дотогава ще обръгна на всички тия неща — бе неговият отговор.
— Тъй като още не си отбръгнал, кажи ми какво мислиш сега за общата редакционна политика.
— Аз не мисля — отговори той бързо. — Не бива много да знаеш, ако искаш да преуспееш в журналистиката. Поне толкова съм научил.
И той мъдро кимна с младата си глава.
— Ами правото? — упорствувах аз.
— Ти не разбираш играта. Какво друго ще е, освен право, щом се оправя на края, нали?
— Удивително неясно — промърморих аз, но сърцето ми ме болеше зарад неговата младост и ми се струваше, че трябва или да закрещя, или за избухна в сълзи.
Започнах да прозирам какво се крие зад външното благоприличие на обществото, в което живеех, и да откривам страшните му истини. Изглежда, против Джаксън имаше мълчалив заговор и аз долових да се събужда в мен съчувствие към хленчещия адвокат, който бе тъй безславно защищавал неговото дело. Но този мълчалив заговор се разрастваше. Той не бе насочен само срещу Джаксън. Той бе насочен срещу всеки работник, който осакатяваше в предачницата. А щом беше насочен срещу всеки работник в предачницата, защо не и срещу всеки работник във всички други предачници и фабрики? Всъщност не важеше ли това за всички индустрии?