Разгръщам пред себе си смачкано писмо, което Ърнест ми е писал преди двадесет години, и от него преписвам следното:
„Баща ти е член на клуба на филоматите, тъй че ти можеш да дойдеш. Затова ела идущия вторник вечер. Обещавам ти, че ще прекараш чудесно. При последните си срещи ти не можа да развълнуваш господарите. Ако дойдеш, аз ще ги развълнувам за твоя сметка. Ще ги накарам да заръмжат като вълци. Ти просто постави под съмнение техния морал. Когато моралът им се поставя под съмнение, те само стават по-самодоволни и недосегаеми. Но аз ще заплаша кесиите им. Това ще ги разтърси до основите на първобитната им природа. Ако можеш да дойдеш, ще видиш пещерния човек, облечен с вечерни дрехи, да ръмжи и да трака зъби зарад кокала. Обещавам ти голям вой и поучително прозрение в природата на звяра.
Поканили са ме, за да ме разкъсат на парчета. Това е хрумване на госпожица Брентууд. Тя има нетактичността да ми го намекне, когато ме покани. Тя им е устройвала подобни увеселения и преди. На тях им е душа и свят да видят пред себе си доверчиво простодушни реформатори. Госпожица Брентууд мисли, че съм кротък като коте и благ и флегматичен като крава. Не ще отрека, че й помогнах да добие това впечатление. Тя доста се колеба отначало, докато се увери в моята безобидност. Ще получа хубав хонорар — двеста и петдесет долара, — както подобава на човек, който, макар и радикал, се е кандидатирал веднъж за губернатор. Също така трябва да бъда с вечерни дрехи. Това е задължително. Никога не съм се докарвал така през живота си. Предполагам, ще трябва да ги взема някъде под наем. Но аз бих направил и повече от това зарад случая да се докопам до филоматите“.
Тази вечер клубът се събираше не другаде, а в дома на Пъртънуейтови. В огромната гостна бяха донесени допълнителни столове и трябва да имаше към двеста филомати, насядали да чуят Ърнест. Това бяха наистина господарите на обществото. Аз се забавлявах да пресмятам на ум общата сума на представените състояния и тя възлезе на доста стотици милиони. А собствениците им не бяха от напълно бездейните богаташи. Това бяха делови хора, които вземаха най-дейно участие в промишления и политически живот.
Бяхме всички насядали, когато госпожица Брентууд въведе Ърнест, Двамата се запътиха веднага към предния край на стаята, откъдето той щеше да говори. Ърнест беше с вечерно облекло и ако се вземат пред вид широките му рамене и царствена глава, имаше великолепен вид. И освен това — тази лека, но ясно забележима непохватност в движенията му. Почти съм сигурна, че бих могла да го обикна само зарад нея. И както го гледах, почувствувах, че ме обзема огромна радост. Усетих пак пулсиращата му длан върху своята, допира на устните му и такава гордост ме обзе, че изпитах желание да се изправя и да извикам на събралите се: „Той е мой! Той ме е държал в прегръдките си и аз, не друга, аз съм изпълвала неговия ум дотолкова, че да забрави всичките си многобройни и възвишени мисли!“
В предния край на стаята госпожица Брентууд го представи на полковник Ван Гилбърт и аз разбрах, че полковникът ще председателствува. Полковник Ван Гилбърт беше голям дружествен адвокат. Отгоре на това беше невъобразимо богат. Най-малкият хонорар, който благоволяваше да приеме, беше сто хиляди долара. Беше голям познавач на закона. Законът се превръщаше в марионетка, която той разиграваше. Ван Гилбърт му придаваше каквато пожелае форма, сякаш беше от глина, усукваше го и го извърташе като някоя китайска играчка-ребус в каквато форма пожелае. По външност и в ораторските си похвати той беше старомоден, но по въображение, знание и изобретателност бе млад като най-новият законодателен акт. За първи път се прочу, когато промени завещанието на Шардуел40. Хонорарът му само за това дело бил петстотин хиляди долара. Оттогава се беше издигал като ракета. Често го наричаха най-голям адвокат в страната (дружествен, разбира се) и нямаше комбинация от трима най-големи адвокати в Съединените щати, в която да не влизаше и полковникът.
40
Това променяне на завещания било своеобразна особеност на този период. С натрупването на огромни състояния въпросът за разпределянето им след смъртта много тревожел техните собственици. Съставянето и променянето на завещания станали допълващи се занаяти, както произвеждането на броня и на оръдия. Най-ловките адвокати били канени да съставят завещания, които да не могат да се променят. Но тези завещания били винаги променяни, и то много често от същите адвокати, които са ги съставили. Въпреки това богатата класа продължавала да живее със самоизмамата, че е възможно да се състави абсолютно непроменимо завещание, и така поколение след поколение клиенти и адвокати поддържали тази илюзия. То е било нещо като търсенето на философския камък от средновековните алхимици.