Той се изправи и с няколко добре подбрани фрази, в които имаше скрита нотка на лека ирония, заговори за Ърнест. Полковник Ван Гилбърт представи социалния реформатор и член на работническата класа с изтънчена духовитост и слушателите се заусмихваха. Това ме ядоса и аз погледнах Ърнест. Неговият вид ме ядоса двойно повече. Той като че ли нямаше нищо против тези леки намеци. Нещо по-лошо: сякаш не ги долавяше. Той си седеше там кротък, флегматичен и сънлив. Наистина изглеждаше глупав. И за миг в ума ми се мярна мисълта: „Ами ако се е смутил от тази внушителна сбирка представители на силата и на ума?“ И веднага се усмихнах. Той не можеше да измами мен. Но мамеше другите, също както беше измамил госпожица Брентууд. Тя седеше най-отпред, няколко пъти обърна глава към един или друг от събратята си и показваше с усмивката си колко й харесват бележките.
Когато полковник Ван Гилбърт свърши, Ърнест се изправи и заговори. Започна с нисък глас, неуверено и скромно, с явно смутен вид. Заговори за това, че се родил сред работническата класа, за жалките, окаяни условия на живота, в които и тялото, и духът са еднакво подложени на глад и мъка. Описа своите стремежи и идеали и своята представа за рая, в който живеели хората от висшите класи. Той каза:
— Над мене, както ми бе известно, съществуваше себеотрицанието на духа, чиста и благородна мисъл, напрегнат интелектуален живот. Знаех всичко това, защото четях романи от библиотеката „Сисайд“41, в които, с изключение на злодеите и авантюристките, всички мъже и жени мислеха красиви неща, говореха с красив език и извършваха славни дела. Накратко, както приемах слънчевия изгрев, така приемах и това, че горе над мене е всичко, което е чисто, благородно и изискано, всичко, което прави живота почтен и достоен, всичко, зарад което си струва да живееш и което възнаграждава човека за тежкия труд и несгодите.
Той продължи и проследи живота си във фабриката, как е научил ковашкият занаят и срещата си със социалистите. Сред тях, както каза, срещнал проницателни умове и хора с блестящи способности, служители на словото божие, лишени от сан, защото разбиранията им за християнството били твърде широки за всяко паство от поклонници на мамона, и професори, неизтърпели мъките на раболепието пред управляващата класа в университетите. Социалистите, каза той, били революционери, които се борели да разрушат неразумния обществен строй на настоящето и от този материал да изградят разумния обществен строй на бъдещето. Много други неща каза Ърнест, които бяха отнели твърде много време, ако ги изброя, но никога не ще забравя как той описа живота сред революционерите. И сетната нерешителност в говора му изчезна. Гласът му укрепна и стана уверен и се разпалваше, както се разпалваше сам той и както се разпалваха мислите, които се изливаха от него. Ърнест каза:
— Сред революционерите намерих още и топла вяра в човешкия пламенен идеализъм, сладостите на, себеотрицанието, всеотдайността и себепожертвувателността — всичките прекрасни, стимулиращи страни на човешкия дух. Там животът беше чист, благороден и пълнокръвен. Аз общувах с велики души, които издигаха плътта и духа над доларите и центовете и за които слабият плач на изгладняло дете от бедняшки бордей значеше повече от целия външен блясък на търговската експанзия и световно владичество. Аз бях заобиколен от благородство на стремеж и геройство на усилия и моите дни и нощи бяха изпълнени със слънчева светлина и звезден блясък, с огън и роса, а пред очите ми неспирно гореше и, пламтеше светият потир, потирът на Христа, сърдечния човек, много страдал и измъчен, за да бъде избавен и спасен на края.
Както преди го бях виждала преобразен, така и сега Ърнест се беше преобразил пред мене. Челото му светеше с божествения плам, който гореше у него, а още по-ярко блестяха очите сред сиянието, което сякаш го обгръщаше като мантия. Но другите не виждаха това сияние и аз приех, че то се дължеше на сълзите на радост и обич, които замъгляха зрението ми. Във всеки случай господин Уиксън, който седеше зад мене, съвсем не беше развълнуван, защото го чух презрително да подхвърля на глас: „Утопист!“42
Ърнест премина към своето издигане в обществото до момента, когато най-сетне влязъл в допир с членове от висшите класи и започнал да общува с хора, заемащи високи постове. Тогава дошло разочарованието и това разочарование той описа с думи, които съвсем не бяха ласкави за слушателите. Бил изненадан от колко просто тесто били замесени. Оказало се, че животът им не бил чист и изискан. Бил ужасен от егоизма, с който се сблъскал, а нещото, което го изненадало още повече, била липсата на интелектуален живот. Отделил се току-що от своите революционери, той бил поразен от тъпотата на господствуващата класа. Освен това, въпреки величествените им черкви и добре платени проповедници, открил, че господарите — и мъжете, и жените — били груби материалисти. Вярно било, че те брътвели за сладникави идеалчета и евтино дребно благонравие, но въпреки всичките им брътвежи ръководното начало в живота, който живеели, бил материализмът. А на тях им липсвал истинският морал — например този, който е бил проповядван от Христа, но който не се проповядвал вече.
41
Чудновата и изумителна литература, предназначена да създаде у работническата класа съвършено погрешни представи за естеството на заможната класа.
42
Хората от онзи век са били роби на гръмките думи. Унизителността, с която са им робували, е непонятна за нас. В думите се криела повече магия, отколкото в изкуството на магьосника. Умовете им били толкова притъпени и объркани, че изричането на единствена дума могло да опровергае обобщенията на цял живот сериозни изследвания и умозаключения. Такава дума била съществителното „утопист“. Самото й изричане могло да провали всеки план за икономически преобразования или духовно възраждане, колкото разумно и да са били замислени. Огромни маси от населението са били докарвани до лудост с такива фрази като „честно спечелени пари“ или „пълна котелна за обед“. Изковаването на такива фрази се смятало за проява на гениалност.