— Сред адвокатите не съм срещал човек, който толкова да не може да се придържа към същността на въпроса — заговори Ърнест в отговор на тирадата му. — Младостта ми няма нищо общо с това, което ви изложих. Нито пък негодността на работническата класа. Аз обвиних капиталистическата класа, че не се е справила с ръководенето на обществото. Вие не ми отговорихте. Вие не направихте дори и опит да ми отговорите. Защо? Дали защото нямате какво да отговорите? Вие сте защитник на всички тези слушатели. Всички тука освен мен ви гледат в устата и очакват този отговор, защото самите те не могат да отговорят. Колкото до самия мен, както казах и преди, аз зная, че не само не можете да отговорите, но не ще се и опитате да го направите.
— Възмутително! — извика полковник Ван Гилбърт. — Оскърбление!
— Това, че не искате да отговорите, е възмутително — сериозно отвърна Ърнест. — Никой не може да бъде оскърбен в областта на разума. Оскърблението по самата си природа принадлежи към чувствата. Съвземете се. Дайте разумен отговор на разумното ми обвинение, че капиталистическата класа не се е справила с ръководенето на обществото.
Полковник Ван Гилбърт си замълча с мрачното изражение на превъзходство, каквото се изписва на лицето на човек, който не желае да влиза в разправии с един негодник.
— Не се отчайвайте — каза Ърнест. — Утешете се с факта, че досега никой член на вашата класа не е отговорил още на това обвинение. — Той се обърна към другите, които нямаха търпение да заговорят: — А сега е ваш ред. Карайте, но не забравяйте, че чакам да ми дадете отговора, който полковник Вай Гилбърт не можа да даде.
Би било невъзможно да напиша всичко, което се каза в това пререкание. Никога преди не бях имала представа колко много думи може да се изрекат за три кратки часа. Във всеки случай беше чудесно. Колкото повече се раздразняха противниците му, толкова повече Ърнест ги дразнеше преднамерено. Той притежаваше енциклопедични познания в тази област и с една дума или фраза, с леки ловки убождания улучваше противниците. Той наричаше съображенията им нелогични. Това било погрешен силогизъм, онова заключение нямало никаква връзка с предпоставката, а пък следващата предпоставка била измамна, понеже в нея хитро било скрито заключението, което говорещият се мъчел да докаже. Това било грешка, онова било предположение, а следващото било твърдение, противоположно на установената истина, дадена във всички учебници.
И спорът продължи в същия дух. Понякога Ърнест сменяше леките убождания със здраво халосване по главата и громеше мислите им наляво и надясно. И непрекъснато искаше от тях факти и отказваше да разисква теории. А неговите факти бяха за тях Ватерлоо. Когато те нападаха работническата класа, той винаги отвръщаше: „«Присмяла се кука на кривата бука» — това не е отговор на обвинението, че собственото ви лице е нечисто“. А на всички каза: „Защо не отговорихте на обвинението, че вашата класа не се е справила? Вие говорихте за друго, както и за неща, отнасящи се до други неща, но не ми отговорихте. Дали защото нямате отговор?“
Чак в края на разискванията стана да говори господин Уиксън. Той единствен беше останал спокоен и Ърнест се държа към него с уважение, каквото не беше показал към другите.
— Никакъв отговор не е нужен — заговори бавно и отмерено господин Уиксън. — Аз проследих цялото разискване с изумление и погнуса. Погнусен съм от вас, господа, членове на моята класа. Вие се държахте като глупави ученичета, особено с това впускане в етиката и гръмките изявления на площаден политик. Вие се показахте слаби в тактиката си и бяхте разбити. Вие бяхте твърде многословни, но думите ви не бяха повече от бръмчене. Вие бръмчахте като комари около мечка. Господа, ето я мечката — той посочи Ърнест, — а вашето бръмчене само погъделичка ушите й.
Повярвайте ми, положението е сериозно. Тази вечер тази мечка протегна лапите си, за да ни смачка. Тя каза, че в Съединените щати имало милион и половина революционери. Това е факт. Тя каза, че те се канели да ни отнемат нашата власт, нашите дворци и цялото ни царствено охолство. Това също е факт. Промяна, голяма промяна ще настъпи в обществото; но може тя пък да не бъде тази, която очаква нашата мечка. Мечката каза, че ще ни смачка. Ами ако ние смачкаме мечката?
Гърлестият ропот се надигна в голямата стая и мъжете закимаха един на друг с одобрение и увереност. По лицата им се четеше твърдост. Те бяха борци, това беше сигурно.
— Но не с бръмчене ще смачкаме ние мечката — хладно и безстрастно продължи господин Уиксън. — Ние ще подгоним мечката. Няма да отговорим на мечката с думи. Ние ще аргументираме нашия отговор с олово. Ние сме на власт. Никой не може да го отрече. По силата на тази власт ние ще останем на власт.