Залисана с посрещането на другите гости, като оставим настрана и неблагоприятното ми впечатление, аз съвсем забравих за философа на работническата класа, макар веднъж или дваж по време на вечерята да го зърнах — особено пламъчетата в неговите очи, когато слушаше думите ту на един проповедник, ту на друг. „Има усет за хумор“ — помислих си аз и почти му простих за дрехите. Но времето напредваше, напредваше и вечерята, а той нито веднъж не отвори уста да заприказва, докато проповедниците не спираха да говорят за работническата класа и отношението й към църквата, за това какво е направила и прави църквата за нея. Забелязах, че баща ми се дразни от факта, че Ърнест не приказва. Веднъж татко се възползува от кратко смълчаване и го помоли да каже нещо, обаче Ърнест сви рамене, рече „Нямам какво да кажа“ и продължи да яде солени бадеми.
Но татко не се примиряваше, когато му отказваха. След малко той каза:
— Между нас има член на работническата класа. Сигурен съм, че той може да ни представи нещата от друго гледище, което ще бъде интересно и освежително. Думата ми е за господин Евърхард.
Другите проявиха благовъзпитан интерес и настояха пред Ърнест да изложи възгледите си. В държането им към него имаше толкова снизходителност и любезност, че то беше направо покровителствено. Видях, че Ърнест го е доловил и това го забавлява. Той се огледа бавно наоколо и аз видях искрици смях в очите му.
— Не съм опитен в етикецията на църковните прения — заговори той, но спря от скромност и нерешителност.
— Продължавайте — подканиха го те, а д-р Хамърфилд каза:
— Ние нямаме нищо против истината в кой да е човек. Ако е искрена — поправи се той.
— Сиреч за вас искреността и истината са две отделни неща — веднага се изсмя Ърнест.
Д-р Хамърфилд се сепна, но успя да отговори:
— И най-добрите между нас може да грешат, млади човече, и най-добрите между нас.
Държането на Ърнест се промени в същия миг. Той стана друг човек.
— Добре тогава — отговори той, — нека започна с това, че вие всички грешите. Вие не знаете нищо, дори съвсем нищо за работническата класа. Разбиранията ви за социологията са толкова порочни и нищожни, колкото и вашият начин на мислене.
Най-същественото беше не в това, което каза, а как го каза. Аз се стреснах от първия звук на гласа му. Той беше толкова дързък, колкото и погледът му. Това бе тръбен зов, от който потреперих. И цялата трапеза се стресна, изтръгната от скуката и сънливостта.
— Кое е тъй ужасно порочно и нищожно в нашия начин на мислене, млади човече? — поиска да знае д-р Хамърфилд и в гласа и изражението му имаше вече нещо неприятно.
— Вие сте метафизици. Вие можете да докажете всичко по метафизичен път, а след като го докажете, всеки метафизик може да докаже, че всеки друг метафизик не е прав… колкото си поиска. Вие сте анархисти в областта на мисленето. Вие сте безумни ковачи на светове. Всеки от вас обитава свят, сътворен от самия него, изграден от собствените му мечти и желания. Вие не познавате истинския свят, в който живеете, и за вашите мисли няма място в реалния свят, освен дотолкова, доколкото те са явления на умствени заблуждения. Знаете ли за какво се сетих, докато седях на масата и ви слушах да говорите и да говорите? Вие ми заприличахте във всяко отношение на средновековните схоластици, които съсредоточено и задълбочено спорели върху велемъдрия въпрос колко ангели могат да танцуват на върха на една игла. Вие, драги мои господа, сте толкова далече от интелектуалния живот на двадесетия век, колкото индианският магьосник, който е правил заклинания в първобитната гора преди десет хиляди години.
Когато говореше, Ърнест изглеждаше изпаднал в силен гняв: лицето му пламтеше, очите — святкаха и искряха, а брадичката и долната челюст красноречиво говореха за нападателността му. Но това беше само негов похват. Той винаги предизвикваше хората. Неговият начин да напада съкрушително, като с удар на ковашки чук, неизменно ги караше да се самозабравят. И те се самозабравяха сега. Епископ Морхаус се беше навел напред и напрегнато слушаше. Лицето на д-р Хамърфилд бе червено от раздразнение и яд. И другите също бяха раздразнени, а някои се усмихваха с развеселен и високомерен вид. Колкото до самата мен, това ми се виждаше много забавно. Хвърлих поглед към татко и ме достраша, че ще се изсмее от ефекта на този човек-бомба, за избухването на когото сред нас беше виновен единствено той.