Това ме подсеща за епископ Морхаус, когото не съм споменала вече толкова страници. Но нека разкажа първо за моята женитба. Зная, че във вихъра на събитията женитбата ми губи значението си, и затова ще я спомена съвсем бегло.
— Сега ще станем истински пролетарии — каза татко, когато ни изгониха от нашия дом. — Често съм завиждал на твоя приятел за това, че истински познава пролетариата. Сега и самият аз ще мога да го видя и опозная.
Татко сигурно е имал в кръвта си силно влечение към приключенията. Той виждаше нашето бедствие като някакво приключение. Не изпитваше нито яд, нито огорчение. Беше твърде голям и твърде простодушен философ, за да бъде отмъстителен, и живееше твърде много в духовния мир, за да съжалява за материалните блага, от които трябваше да се откажем. Затова, когато се преместихме в Сан Франциско, в четирите жалки стаички в бедняшкото предградие на юг от Маркет стрийт, той се впусна в това приключение с детска радост и въодушевление, съчетани с далновидността и прозрението на изключителен интелект. Той никога не се скова в умствено отношение. Нямаше лъжливо чувство за ценности. Условните и обичайните ценности нямаха никакво значение за него. Единствените ценности, които признаваше, бяха математическите и другите научни факти. Баща ми беше велик човек. Имаше ум и душа, каквито могат да имат само велики мъже. В известни отношения надминаваше дори Ърнест, по-велик от когото не съм познавала.
Дори и аз изпитах известно облекчение от промяната в нашия начин на живот. Ако не от друго, избавях се от организирания остракизъм, който се засилваше все повече спрямо нас в университетския град, откакто си бяхме навлекли враждата на зараждащата се олигархия. А тази промяна беше приключение и за мене, най-голямото приключение от всички, защото беше любовно приключение. Промяната в материалните ни възможности ускори женитбата ми и аз се преместих в четирите стаи на Пел стрийт в бедняшкото предградие на Сан Франциско като съпруга.
От всичко това остава едно: аз направих Ърнест щастлив. Влязох в бурния му живот не като нова, внасяща смут сила, а като сила, стремяща се към спокойствие и отдих. Аз му дарявах почивка. Това беше наградата за любовта ми към него. Това бе единственото безпогрешно доказателство, че бях сполучила. Да дарявам забрава или да запалвам радостно пламъче в бедните му уморени очи — можех ли да бъда благословена с щастие, по-голямо от това?
Тези скъпи уморени очи! Той се трудеше, както малцина са се трудели, и целия си живот се трудеше зарад другите. Това бе мерилото за неговото мъжество. Беше изпълнен с човеколюбие и обич. И той, с въплътения си дух на борец, със снагата на гладиатор и с душата на орел — той беше мил и нежен с мене като поет. Беше поет. Делата му бяха песни. И целия си живот пя песента на човека. Върши това от безкрайна любов към човека, за когото даде живота си и бе разпнат.
Всичко това направи без надежда за бъдеща награда. Според неговите схващания задгробен живот не съществуваше. Той, който кажи-речи изгаряше от безсмъртие, си отказваше безсмъртие — това бе парадоксалното у него. Той, толкова топъл по дух, бе обладан от тази студена и сурова философия, материалистичния монизъм. Аз го опровергавах, като му казвах, че измервам безсмъртието му с полета на неговата душа и че би трябвало да изживея безкрайни вечности, за да успея да го измеря напълно. При тези думи Ърнест се изсмиваше, ръцете му се протягаха към мен и той ме наричаше своя сладка метафизичка; умората изчезваше в очите му и те се озаряваха от щастливата светлина на обичта, която сама по себе си бе ново и достатъчно доказателство за безсмъртието му.
Той ме наричаше също своя дуалистка и ми обясняваше как Кант с чистия разум бе отрекъл разума, за да се прекланя пред бога. И теглеше паралел и ме обявяваше за виновна в също такова деяние. А когато се признавах за виновна, но защищавах това деяние като във висша степен разумно, той само ме притискаше по-силно и се смееше така, както може да се смее човек, възлюбил бога. Обикновено аз отричах, че наследствеността и средата биха могли да обяснят неговото своеобразие и способностите му така, както студените опипващи пръсти на науката не биха могли да определят, да анализират и да класифицират тази неуловима същина, която се таи в основите на самия живот.
Поддържах, че пространството е проява на бога, а душата — външен израз на божието естество, и когато той ме наричаше своя сладка метафизичка, аз го наричах мой безсмъртен материалист. Ние се обичахме и бяхме щастливи, аз прощавах на мъжа си неговия материализъм поради огромната му работа в света, извършвана без помисъл за лична облага, и поради неговата безкрайна духовна скромност, която не му позволяваше да изпитва гордост и царствено упоение от себе си и своята душа.