Выбрать главу

Но той беше горд. Как би могъл да бъде орел и да не бъде горд? Той твърдеше, че е по-хубаво едно нищожно простосмъртно зрънце живот да се чувствува божествено, отколкото да се чувствува божествен някой бог, и така превъзнасяше онова, което смяташе за смъртно в себе си. Обичаше да цитира откъс от едно стихотворение. Никога не беше го видял цялото и напразно се беше мъчил да открие автора му. Давам тука откъса не само защото Ърнест го обичаше, но и защото резюмираше парадокса, който той представляваше в своя дух и схващането му за този дух. Защото как може някой да цитира с вълнение, пламък и възторг следващите редове и въпреки това да бъде смъртен прах, късче мимолетна сила, преходна сянка? Ето самия откъс:

О, радост след радост, о, песен след песен,77         под тая звезда съм роден! Вселената цяла огласям с възхвала         за тебе, безкраен мой ден! И нека умирам от всяка смърт земна,         додето вселената трай, аз вечно и всъде, където да бъде,         насладата пия докрай — пенливата гордост, — парливата слава,         нектара на женски уста! Прегънал коляно, допивам засмяно,         че сладост туй лее в кръвта. Аз пия и славя смъртта и живота,         и пея, и кимам във такт — щом легна във гроба, то друг „аз“ без злоба         ще пие от чашата пак!
Човекът, прокуден от твоя рай чуден,         туй аз съм, о, боже мой, аз — и в жар небесата, и в блясък земята         ще видя в последния час! Че тоя свят мой е, и тъй хубав той е,         о, сладка и свидна мечта! От слабия глас на роденото „аз“         до сетния стон пред смъртта.
Пиян от кръвта на сърца неродени,         в желания земни горя! С жарта огнеструйна на млада кръв буйна         аз Страшния съд ще смиря! Че аз съм човекът, човекът, човекът —         от тая разжарена плът; до червея в гроба, от плодна утроба,         до пламъка гол на духът! И кост от костта ми, и плът от плътта ми —         по мой ум земята кръжи и в жажда и мъка, и вечна разлъка         за рая прокълнат тъжи. О, боже велики, щом в моята чаша         последният пламък изтлей, на нощ неизмерна покрусата черна         сънят ми щастлив ще разсей!
Човекът, прокуден от твоя рай чуден,         туй аз съм. с, боже мой, аз — и в жар небесата, и в блясък земята         ще видя в последния час! Че тоя свят мой е, и тъй хубав той е,         о, сладка и свидна мечта! От блясъка блед на полярния лед         до нежната нощ на сластта!78

Ърнест винаги се преуморяваше. Чудният му здрав организъм го държеше на крака, но дори този здрав организъм не можеше да скрие уморения поглед на очите. Скъпите му уморени очи! Той никога не спеше повече от четири и половина часа в денонощие и въпреки това времето никога не му стигаше за всичката работа, която искаше да свърши. Не прекъсваше дейността си като пропагандист и винаги беше ангажиран с много дни напред да изнася беседи пред работнически организации. Беше зает и в предизборната кампания. Само за нея отхвърляше работа, достатъчна за цял работен ден. Със забраняването на социалистическите издателства оскъдните му хонорари секнаха и Ърнест с труд си изкарваше прехраната, защото трябваше да се грижи и за това при всичките си други задължения. Изготвяше много преводи на научни и философски статии за списания и когато се върнеше късно вечер у дома, капнал от напрежението на предизборната кампания, залавяше се за преводите си и се трудеше до утринните часове. А отгоре на всичко учеше. Той продължи да учи до деня на смъртта си и учеше изумително много.

И въпреки това намираше време да ме обича и да ме прави щастлива. Но това се постигаше само защото бях напълно сляла моя живот с неговия. Научих стенография и машинопис и станах негова секретарка. Той твърдеше, че съм сполучила да намаля работата му наполовина, но с това аз се научих да разбирам неговата работа. Интересите ни станаха взаимни и ние работехме заедно и се забавлявахме заедно.

Имахме си и сладки откраднати мигове сред работата — едничка дума или милувка, или проблеснала обич в очите — и тези мигове бяха по-сладки, защото бяха откраднати. Защото живеехме във висините, където въздухът беше опияняващ и искрящ, където се трудехме за човечеството, където за користолюбие и себичност никога нямаше място. Обичахме обичта и нашата обич никога не е била осквернена с нещо по-долно от най-хубавото. И остава най-главното: аз постигнах целта си. Аз му дарявах покой — на този, който работеше толкова много за другите, на моя скъп простосмъртен с уморени очи.

вернуться

77

Българският текст е взет от превода на Г. Чакалов.

вернуться

78

Авторът на това стихотворение ще остане завинаги неизвестен. Този откъс е всичко, което е стигнало до нас.