XII ЕПИСКОПЪТ
Беше след женитбата ми, когато случайно се натъкнах на епископ Морхаус. Но трябва да опиша събитията по реда, по който станаха. След бунта на събранието на И. П. X. епископът, понеже беше блага душа, се беше поддал на упражненото върху него влияние на приятелите и беше заминал на почивка. Но се завърна с още по-твърдо решение да проповядва благата вест на църквата. За ужас на паството първата му проповед много приличала на неговото обръщение пред църковното събрание преди. Той пак заявил, и то нашироко и с обезпокояващи подробности, че църквата се е отклонила от господнето учение и че мамон бил издигнат на мястото на Христа.
И резултатът бил, че, ще не ще, той бил заведен в частен санаториум за душевноболни, а във вестниците се появиха прочувствени описания на умопобъркването му и светостта на неговия характер. В санаториума го държеха като затворник. Ходих там много пъти, но не ме пускаха при него и аз бях ужасно потисната от трагедията на един здравомислещ, нормален, непорочен човек да бъде сломен от бруталната воля на обществото. Защото епископът беше здравомислещ и чист, и благороден. Както Ърнест казваше, единствената му грешка беше, че имаше неправилни познания за биологията и социологията и поради тези неправилни познания не бе намерил правилния път да сложи всичко в ред.
Това, което ме ужасяваше, беше безпомощността на епископа. Ако продължаваше да държи на истината, както я виждаше, беше обречен да остане в лудницата. И не можеше да направи нищо. Парите, положението, културата му не можеха да го спасят. Възгледите му бяха опасни за обществото, а обществото не можеше да си представи, че такива опасни възгледи могат да бъдат породени от един здрав разсъдък. Или поне ми се струваше, че такова бе отношението на обществото.
Обаче епископът, въпреки благостта и чистотата на духа, не бил лишен и от лукавство. Той си дал ясна сметка за опасността. Видял се оплетен в мрежа и се опитал да се спаси. Лишен от помощта, каквато биха могли да му окажат приятели като татко, Ърнест и мен, трябвало да се бори за живота си сам. И в принудителната самота в санаториума той оздравял. Възвърнал си разума. Очите му престанали да виждат видения; умът му се освободил от фантазията, че обществото е длъжно да храни господните агнета.
Както казвам, той оздравял, съвсем оздравял и вестниците и църковниците приветствуваха с радост завръщането му. Отидох веднъж в черквата му. Проповедта беше от същия род, както онези, който беше чел дълго преди очите му да видят видения. Бях разочарована, възмутена. Нима обществото го беше заставило да се покори? Нима той беше страхливец? Нима е бил принуден да се отрече от убеждението си? Или напрежението е било твърде голямо за него и той бе малодушно отстъпил пред неумолимия валяк на установения ред?
Посетих го в прекрасния му дом. Епископът се беше страшно променил. Беше отслабнал и имаше на лицето си бръчки, които не бях забелязвала преди. Беше явно разтревожен от идването ми. Дърпаше нервно ръкава си, докато говорехме; погледът му бе неспокоен, шареше на всички страни и се мъчеше да не срещне моя. Умът му като че ли беше много зает с нещо и когато приказваше, епископът странно млъкваше, рязко променяше темата и беше удивително непоследователен. Нима това бе спокойният, твърд, христоподобен човек, когото бях познавала преди, с чисти, бистри очи и с поглед уверен и нетрепващ като душата му? Той е бил изтезаван, принуден със заплаха да се подчини. Духът му се оказа твърде смирен. Не е бил достатъчно силен, за да се противопостави на организираната глутница на обществото.
Чувствувах се натъжена, неизразимо натъжена. Епископът говореше с двусмислици и проявяваше такъв страх пред това, което бих могла да кажа, че нямах сърце да го разпитвам. Спомена много неопределено за болестта си, беседвахме разпокъсано за черквата, за поправката на органа и за дребни прояви на благотворителност и той ме изпрати да си вървя с такова очевидно облекчение, че сигурно щях да се изсмея, ако сърцето ми не преливаше от сълзи.
Бедничкият герой! Само да бях знаела! Той се борел като исполин, а аз не съм го разбрала. Сам, съвършено сам сред милиони братя-хора той водел своята борба. Раздвоен между ужаса на лудницата и верността към истината и правдата, той здраво държел на истината и правдата, ала бил така самотен, че не се осмелил да се довери дори и на мен. Беше добре научил урока си — твърде добре!