Но аз скоро щях да узная. Един ден епископът изчезна. Не беше казал никому, че заминава; а когато дните се заредиха и той не се появяваше, пръснаха се много слухове, че се самоубил в момент на внезапно побъркване. Тази мълва обаче бе опровергана, когато стана известно, че е продал цялото си имущество — градската си къща, вилата в Менло парк, картините и сбирките си, дори обичната си библиотека. Стана ясно, че преди да изчезне е продал тайно всичко, каквото е притежавал.
Това се случи по времето, когато бяхме сполетени от нашите лични беди и чак когато се наредихме в новия си дом, имахме възможност истински да мислим и да разсъждаваме за постъпката на епископа. И после изведнъж всичко стана ясно. Рано една вечер, още по здрач, бях изтичала до месарницата отсреща да купя малко пържоли за Ърнест за вечеря. В същия миг, когато излязох от месарницата, един мъж изскочи от съседната с нея бакалница на ъгъла. Странно чувство, че го познавам, ме накара да погледна още веднъж. Но човекът се беше обърнал и бързо се отдалечаваше. Имаше нещо в наклона на раменете и посребрената коса между яката на сакото и широкополата шапка, което будеше смътни спомени. Вместо да прекося улицата, аз забързах подир него. Ускорих крачките си, като се мъчех да не се спирам на мислите, които възникваха неканени в ума ми. Не, това не беше възможно! Не можеше да бъде… с този избелял комбинезон с твърде дълги крачоли, оръфани по краищата!
Спрях, изсмях се на себе си и почти се отказах от преследването. Но тази прилика в раменете и посребрената коса! Отново забързах. Когато минавах край него, хвърлих внимателен поглед върху лицето, после рязко се завъртях и се изправих пред… епископа!
Той спря също така рязко и остана с отворена уста. Голямата кесия, която държеше в дясната си ръка, падна на тротоара. Тя се скъса и около неговите и моите крака заподскача и се затъркаля поток от картофи. Той ме загледа с изненада и страх, сетне сякаш посърна: раменете му увиснаха безсилно, от устните се отрони дълбока въздишка.
Протегнах му ръка. Епископът я стисна, но неговата ръка беше студена и влажна. Поизкашля се смутено и видях на челото му да избива пот. Явно беше, че е много уплашен.
— Картофите — едва чуто промърмори той. — Те са толкова важни!
Двамата заедно ги събрахме отново в скъсаната кесия и той я притисна внимателно до себе си с лакът. Помъчих се да му кажа колко се радвам, че съм го срещнала и че трябва веднага да дойде с мен у дома.
— Татко ще се радва много да ви види — казах аз. — Ние живеем на един хвърлей оттука.
— Не мога — отговори епископът. — Трябва да вървя. Сбогом.
Той се огледа крадешком, сякаш се боеше да не бъде открит, и понечи да си тръгне.
— Кажете ми къде живеете и ще се отбия друг път — каза той, като видя, че вървя редом с него и нямам намерение да го оставя, след като съм го намерила.
— Не — отговорих му твърдо, — трябва да дойдете сега.
Епископът погледна картофите, които едва крепеше с едната си ръка, и малките пакети в другата.
— Това е наистина невъзможно — рече той. — Простете ми моята грубост. Само да знаехте!
Имаше вид, като че ли ей сега ще се разплаче, но след миг се овладя.
— Освен другото и тази храна — продължи той. — Това е печален случай. Ужасен! Тя е стара жена. Трябва да й занеса това веднага. Страда от липса на храна. Трябва да отида веднага. Нали разбирате. След това ще дойда. Обещавам ви.
— Нека дойда с вас — предложих аз. — Далече ли е?!
Той пак въздъхна й отстъпи.
— Само през две пресечки. Да побързаме.
Водена от епископа, научих нещо за квартала, в който живеех. Не бях и сънувала, че там съществува такава мизерия и мъка. Разбира се, беше така, защото не се занимавах с благотворителност. Бях стигнаха до убеждението, че Ърнест бе прав, когато на подигравка сравняваше благотворителността с лекуване на язва чрез налагане на лапа. Изрежете язвата — беше неговата рецепта, — дайте на работника изработеното от него; пенсионирайте като войници онези, които с чест остаряват в своя труд, и няма да има нужда от благотворителност. Убедена в това, аз се трудех с него за революцията и не хабех сили за облекчаване на социалните злини, които непрекъснато възникваха поради несправедливостта на системата.
Влязох подир епископа в една стаичка, десет на дванадесет стъпки, във вътрешна сграда. И там намерихме една бабичка, германка, на шестдесет и четири години, както каза епископът. Тя се изненада, като видя и мене, но приветливо ме поздрави с кимване и продължи да шие мъжките панталони, които лежеха на скута й. До нея на пода имаше куп такива панталони. Епископът откри, че няма нито въглища, нито подпалки, и отиде да купи.