— Защото сега наистина храня агънците му — казваше той. — Аз научих голям урок. Не може да поучаваш душата, докато не си наситил стомаха. Трябва да нахраниш агънците му с хляб и масло, картофи и месо; след това, едва след това, духът им е готов за по-възвишена храна.
Той си хапна хубаво от моята вечеря. Не беше имал такъв апетит на трапезата ни преди. Заговорихме за това и епископът каза, че никога в живота си не е бил толкова здрав.
— Сега винаги ходя пеша — каза той и се изчерви при мисълта за времето, когато се е возил с карета, сякаш това бе мъчно простим грях. — Затова и здравето ми се е подобрило — побърза да добави той. — И съм много щастлив… наистина безкрайно щастлив! Най-после съм посветен духом.
И въпреки всичко по лицето му непрекъснато се четеше болка, болката на света, която сега беше поел върху себе си. Сега виждаше живота без всякаква украса и той беше различен от живота, за който му бяха разправяли книгите от библиотеката му.
— И за всичко това виновен сте вие, млади човече — каза без заобикалки епископът на Ърнест.
Ърнест се смути и се почувствува неловко.
— Аз… аз само ви предупреждавах — измънка той.
— Не, вие не ме разбрахте правилно — отговори епископът. — Това не беше укор, а благодарност. Трябва да ви бъда благодарен, защото вие ми посочихте моя път. Вие ме отклонихте от теориите за живота към самия живот. Вие махнахте булото, което закриваше лъжовността на нашето общество. За мене бяхте светлина в мрака, но сега и аз виждам светлината. И щях да съм много щастлив, ако не беше… — той се позапъна с болка и очите му се разшириха от страх. — Ако не беше преследването. Аз не върша на никого зло. Защо не ме оставят на мира? Но работата не е там. Работата е в естеството на преследването. Не бих имал нищо против да ме пребият с камшик или да ме изгорят на клада, или да ме разпънат на кръст надолу с главата. Но лудницата е нещо, което ми вдъхва ужас. Само си помислете! Аз — в приют за душевноболни! То е отблъскващо! Видях няколко нещастника в санаториума. Те буйствуваха. Кръвта ми изстива, като си помисля за това! И да бъда затворен до края на живота си сред писъците на невменяемите! Не! Не! Само това не! Само това не!
Той представляваше жалка гледка. Ръцете му трепереха, тресеше се с цялото си тяло и се свиваше пред нарисуваната от самия него картина. Но след миг отново се успокои.
— Простете ми — каза Морхаус просто. — Виновни са нещастните ми нерви. Но ако работата за Учителя ме отведе там, да бъде волята му. Кой съм, та да се оплаквам?
Като го гледах, дощя ми се да извикам: „Велики: епископе! Герою! Господен герою!“
В течение на вечерта ние научихме още за неговите дела.
— Продадох къщата си… къщите си по-правилно — каза той — и всичко друго, каквото притежавах. Знаех, че трябва да го направя тайно, иначе щяха да ми отнемат всичко. Това щеше да е ужасно. Често не мога да се начудя тези дни на огромното количество картофи, което може да се купи, да речем, с двеста или триста хиляди долара, или хляб, или месо, или въглища и подпалки. — Той се обърна към Ърнест: — Вие сте прав, млади човече. Трудът се заплаща страхотно ниско. Никога не бях вършил никаква работа през целия си живот, освен да се обръщам с красиви слова към фарисеите — мислех, че проповядвам словото божие, — и въпреки това състоянието ми възлизаше на половин милион долара. Аз нямах представа какво значи половин милион долара, докато не си дадох сметка колко картофи, хляб, масло и месо може да се купят с тях. А след това си дадох сметка за още нещо. Дадох си сметка, че всичките тези картофи, и този хляб, и това масло, и това месо са мои, а не съм работил, за да ги спечеля. Тогава ми стана ясно, че някой друг е работил и ги е спечелил, и е бил ограбен. А когато слязох в низините сред бедните, намерих тези, които са били ограбени и които бяха гладни и окаяни, защото са били ограбени.
Ние го помолихме да продължи да ни разказва за себе си.
— Парите ли? Внесох ги в различни банки под разни имена. Никога не ще могат да ми ги вземат, понеже никога не ще могат да ги намерят. А те са хубави, тези пари! С тях може да се купи толкова много храна. Никога досега не съм знаел за какво служат парите.
— Да можехме и ние да получим малко от тях за пропагандата — тъжно рече Ърнест. — Ползата щеше да е грамадна.