А над всичко това с ужасяващо спокойствие и сигурност продължаваше да витае призракът на това чудовище на вековете — олигархията. С желязна ръка и желязна пета тя подчиняваше развилнелите се милиони, слагаше ред в бъркотията и от самия хаос издигаше основите и стените на своята сграда.
— Само почакайте да дойдем на власт! — казваха земеделците (Калвин твърдеше същото пред нас в квартирата ни на Пел стрийт). — Вижте колко щата сме завладели! Ако вие, социалистите, ни подкрепите, ние ще ги накараме да запеят друга песен, когато заемем длъжностите си!
— Милионите недоволни и осиромашели са с нас — казваха социалистите. — Земеделската партия дойде при нас, селските стопани, средната класа и ратаите. Капиталистическата система ще се разпадне. Още един месец и ние ще изпратим петдесет души в Конгреса. След две години и сетната длъжност ще бъде наша, от президента до кучкаря.
Като слушаше всички тези приказки, Ърнест поклащаше глава й казваше:
— Колко пушки имате? Знаете ли откъде да вземете достатъчно олово? Когато се стигне до барута, химическите смеси са по-добри от механическите, помнете ми думата.
XVI. КРАЯТ
Когато стана време Ърнест и аз да вървим във Вашингтон, татко не дойде с нас. Беше обикнал пролетарския живот. Той гледаше на бедняшкия ни квартал като на огромна социологическа лаборатория и се бе впуснал в една, както изглеждаше, безкрайна изследователска оргия. Другаруваше с работници и го смятаха за свой човек в десетки домове. Залавяше се също за всякаква случайна работа и това бе за него и забавление, и научно изследване, защото му доставяше удоволствие, и винаги се връщаше у дома с много бележки, пълен с истории за нови приключения. Беше съвършен учен.
Нямаше никаква нужда да работи, понеже Ърнест успяваше да припечели от преводите си достатъчно, за да се грижи за трима ни. Но татко настояваше да продължава любимите си преображения, а това бяха многолики преображения, ако се съдеше по занятията, за които се залавяше. Никога няма да забравя вечерта, когато донесе в къщи принадлежностите си на уличен амбулант на връзки за обуща и презрамки, нито пък онзи път, когато влязох, в кварталната бакалничка за някои покупки и той беше продавачът, който ме обслужи. След това не бях изненадана, когато работи за една седмица като бюфетчик в отсрещната кръчма. Работи още като нощен пазач, продава картофи на улицата, лепи етикети в склада на една консервна фабрика, служи като общ работник в картонажна работилница, като носач на вода за бригада работници по строежа на трамвайната линия и дори стана член в профсъюза на миячите на съдове тъкмо преди да го разтурят.
Струва ми се, че примерът на епископа, поне що се отнасяше до облеклото, го беше увлякъл, защото ходеше с евтина памучна работническа риза и комбинезон с тесен колан около кръста. И все пак един навик му остана от стария живот: винаги си слагаше вечерни дрехи за обед или, както сега го наричахме, вечеря.
Аз можех да бъда щастлива навсякъде с Ърнест, а това, че татко беше щастлив при новите условия на нашия живот, допълваше моето щастие.
— Като малък — казваше татко — бях много любопитен. Исках да зная защо съществуват нещата и как са се появили. Затова станах физик. Животът за мене днес е също толкова интересен, колкото беше в детството ми, и точно това го прави достоен да се живее.
Понякога се решаваше да отиде на север от Маркет стрийт, в квартала на големите магазини и театри, където продаваше вестници, изпълняваше дребни поръчки и отваряше вратичките на каретите. Там един ден, като затварял вратичката на една карета, срещнал господин Уиксън. Много развеселен, същата вечер татко ни описа случката:
— Уиксън ме изгледа втренчено, когато затворих вратичката подир него, и промърмори: „Да ме вземат мътните!“ Точно така го рече: „Да ме вземат мътните!“ Той се изчерви и така се обърка, че забрави да ми даде бакшиш. Но трябва бързо да се е съвзел, защото, неизминала и петдесет стъпки, каретата изви и се върна обратно. Уиксън се подаде през вратата.
— Вижте какво, професоре — каза той, — това е прекалено. Какво мога да направя за вас?
— Аз ви затворих вратичката — отговорих му аз. — Според общоприетия обичай бихте могли да ми дадете десет цента.
— Оставете тая работа! — изсумтя той. — Имам пред вид нещо съществено.
Положително беше сериозен — някакво угризение на закоравялата съвест или нещо такова; затова аз сериозно, без да бързам, поразмислих за миг.
По лицето му се четеше нетърпеливо очакване, когато започнах отговора си, но трябваше да го видите, когато свърших.
— Бихте могли да ми върнете моята къща — казах аз — и акциите ми от Сиерските предачници.