Много младежи бягаха в планините, за да се отърват от службата в милицията. Там те оставаха извън закона и чак след настъпването на по-спокойни времена получиха наказанието си. Това беше драстично. Правителството обнародва възвание към всички спазващи закона граждани да слязат от планините в срок от три месеца. Когато обявената дата настъпи, половин милион войници бяха изпратени навсякъде в планинските райони. Нямаше никакви разследвания, никакъв съд. Където се мернеше човек, застрелваха го на място. Войските действуваха въз основа на положението, че никой почитащ закона гражданин не е останал в планините. Някои отреди, заели силни позиции, се съпротивляваха мъжествено, но в края на краищата и сетният дезертьор от милицията срещна смъртта си.
Още по-непосредствен урок обаче бе запечатан в ума на хората с наказанието, на което бе обречена милицията в Канзас. Големият Канзаски метеж избухна в самото начало на военните действия срещу земеделците. Разбунтуваха се шест хиляди войници от милицията. Те били неспокойни и озлобени в течение на няколко седмици и по тази причина били държани на лагер. Откритият им метеж обаче бил без съмнение ускорен от агент-провокатори.
През нощта на двадесет и втори април те въстанали и избили офицерите си; само малцина от тях сполучили да избягат. Това надхвърляло плановете на Желязната пета, защото агент-провокаторите се престарали. Но Желязната пета от всичко извличаше полза. Тя се беше подготвила за бунта и избиването на толкова много офицери й даваше оправдание за това, което последва. Като по вълшебен знак четиридесет хиляди войници от редовните войски обкръжили метежниците. Това е било капан. Нещастните милиционери открили, че картечниците им били повредени, а патроните от превзетите погреби не ставали за техните пушки. Те вдигнали бяло знаме, за да покажат, че се предават, но то не било взето под внимание. Никой не останал жив. И шестте хиляди души били унищожени. Отначало ги обстрелвали от разстояние с обикновени снаряди и с шрапнел, а когато в отчаянието си те се хвърлили срещу сключилия се около тях обръч, били покосени с картечен огън. Говорих с един очевидец и той ми каза, че най-близкото разстояние, на което някой милиционер стигнал пред картечниците, било сто и петдесет крачки. Земята била осеяна с трупове, а една кавалерийска атака, с тъпчещите конски копита, револвери и саби, смачкала ранените в пръстта.
Едновременно с унищожението на земеделската партия избухна бунтът на въглекопачите. Това бяха последните издихания на организираното работничество. Три четвърти милион миньори обявиха стачка. Но те бяха твърде нашироко разпръснати из страната, за да могат да използуват силата си. Бяха изолирани по районите си и със сила приведени в подчинение. Това беше първата голяма кампания за поробване. Покок92 си спечели славата на поробител и заслужи вечната омраза на пролетариата. Срещу живота му се правеха безбройни покушения, но той сякаш беше запазен от някаква магия. Именно той бе този, който въведе руската система на паспортите за миньорите и ги лиши от правото да се преселват от една част на страната в друга.
През цялото това време социалистите се държеха здраво. Докато земеделците гинеха в огън и кръв, а организираното работничество се разкапваше, социалистите мълчеха и усъвършенствуваха тайната си организация. Напразно земеделската партия ни отправяше молби. Ние с право поддържахме, че всеки бунт от наша страна всъщност би бил истинско самоубийство за цялата революция. Желязната пета, която първо се колебаеше дали да се справи с целия пролетариат наведнъж, беше открила, че задачата е по-лесна, отколкото беше очаквала, и за нея не би имало нищо по-хубаво от едно въстание от наша страна. Но ние се пазехме от такова нещо, въпреки факта, че агент-провокаторите гъмжеха между нас. В онези ранни дни агентите на Желязната пета бяха несръчни в похватите си. Те имаха да се учат на много неща, а междувременно нашите бойни групи ги изтребваха. Това беше жестока, кървава работа, но ние воювахме за живота си и за революцията и трябваше да сразяваме врага със собствените му оръжия. Въпреки всичко ние постъпвахме честно. Нито един агент на Желязната пета не е бил екзекутиран без съд. Може да сме правили грешки, но дори да беше така, правехме ги много рядко. В бойните групи влизаха най-смелите, най-войнствените и най-доблестните наши другари. Веднъж, десет години по-късно, Ърнест направи изчисление по цифрите, дадени от началниците на бойните групи, и заключението му беше, че средният живот на мъж или жена, след като станеха членове на групите, беше пет години. Другарите от бойните групи бяха всички герои и странното се състоеше в това, че бяха против отнемането на човешки живот. Те действуваха против собствените си убеждения, но обичаха свободата и нямаше жертва, която не бяха готови да направят за нашето дело93.
92
93
Тези бойни групи били устроени донякъде по образеца на бойната организация на Руската революция и въпреки непрестанните усилия на Желязната пета просъществували през трите века на нейната власт. Съставени от мъже и жени, движени от възвишена цел и безстрашни пред смъртта, бойните групи упражнявали огромно влияние и сдържали свирепата жестокост на управниците. Работата им не се ограничавала с водене на невидима война срещу тайните агенти на олигархията Самите олигарси били принудени да се вслушват в постановленията на групите и често, когато не ги изпълнявали, бил наказвани със смърт; същото ставало и с подчинените на олигарсите, с офицерите от армията и водачите на работническите касти.
Тези организирани отмъстители раздавали строго правосъдие, но най-забележителен бил безпристрастният и справедлив начин, по който постъпвали. Когато някой бил улавян, той бил честно изправян пред съд и му се давала възможност да се за щипи. По необходимост мнозина били съдени и осъждани задочно, както в случая с генерал Ламптън. Това станало в 2138 г. сл.Хр. Може би най-кръвожадният и злобен от всички наемници, които някога служили на Желязната пета, той бил осведомен от бойните групи, че са го съдили, намерили за виновен и осъдили на смърт, и то след трикратно предупреждение да прекрати свирепостите си спрямо пролетариата. След осъждането той се оградил с безчет предпазни мерки. Години минавали и напразно бойните групи се мъчели да приведат в изпълнение решението си. Другар след другар, мъже и жени, не сполучвали с покушенията си и били жестоко екзекутирани от олигархията. Случаят с генерал Ламптън станал причина да се поднови разпятието на кръст като законен начин на смъртно наказание. Но на края осъденият намерил своя палач в лицето на крехка седемнадесетгодишна девойка, Мадлен Прованс, която, за да постигне целта си, служила две години в двореца му като шивачка на семейството. Тя умряла в единична килия след ужасни и продължителни мъчения; но днес тя стои, увековечена в бронз, в Пантеона на Братството на хората в града-чудо Сърлз.
Ние, които от личен опит не знаем нищо за кръвопролития, не бива да съдим сурово героите от бойните групи. Те са дали живота си за човечеството, никоя жертва не е била прекомерно голяма за тях, а неумолимата необходимост ги е принуждавала да проливат кръв в кървавя времена. Бойните групи били единственият шип в плътта на Желязната пета, който тя не успяла никога да извади. Евърхард бил бащата на тази чудновата армия, а нейните постижения и успешното й съществуване в течение на три века свидетелствуват за мъдростта, с която тон я организирал, и здравите основи, на които я поставил, за да могат идните поколения да градят върху тях. В известни отношения, освен големите му икономически и социологични заслуги и работата му като общ водач на революцията, организирането на бойните групи трябва да се смята за най-голямо негово постижение.