Задачата, която си поставихме, беше трояка. Първо, да изкореним от нашите среди тайните агенти на олигархията. Второ, да изградим бойните групи, а освен тях общата тайна организация на революцията. И, трето, да вкараме наши тайни агенти във всяко разклонение на олигархията: в работническите касти, а особено между телеграфистите, секретарите и служещите, в армията, сред агент-провокаторите и надзирателите на работниците. Това бе бавна, опасна работа и често усилията ни завършваха със скъпи несполуки.
Желязната пета бе спечелила победа в открита война, но ние не й отстъпвахме в новата, странна и страшна подмолна война, поведена от нас. Човек нищо не виждаше, за много неща не можеше да се досети; слепи воюваха със слепи и все пак във всичко това имаше ред, целенасоченост, дисциплина. Ние преситихме цялата организация на Желязната пета с наши агенти, а нашата организация бе наситена с агенти на Желязната пета. Това бе война на тъмно, потайна, изпълнена с интриги и конспирации, със заговори и контразаговори. А зад всичко това с вечна заплаха стоеше смъртта, насилствена и ужасна. Мъже и жени изчезваха — най-близките, най-скъпите ни другари. Виждахме ги днес, утре ги нямаше: не ги виждахме никога вече и разбирахме, че са загинали.
Никъде нямаше нито вяра, нито доверие. Човекът, който участвуваше в заговора заедно с нас, без да го знаем, можеше да е агент на Желязната пета. Ние минирахме организацията на Желязната пета с наши тайни агенти, а Желязната пета контраминираше със свои тайни агенти вътре в своята организация. А същото ставаше и с нашата организация. И въпреки липсата на вяра и доверие, ние бяхме принудени да градим всичките си усилия върху вяра и доверие. Често се виждахме предадени. Хората бяха слаби. Желязната пета можеше да предложи пари, безделие, радост и удоволствия, които чакаха в покоя на градовете-чудо. Ние не можехме да предложим нищо освен удовлетворението да бъдеш верен на един благороден идеал. Колкото до другото, възнаграждението на верните беше безкрайна опасност, мъчения и смърт.
Хората бяха слаби, казвам, и поради слабостта им ние се виждахме принудени да им даваме единственото друго възмездие, което беше по силите ни. Това бе възмездието на смъртта. По необходимост ни се налагаше да наказваме нашите предатели. По следите на всеки, който ни предадеше, пускахме от един до десет верни отмъстители. Можеше да не сполучим да изпълним присъдите си срещу нашите неприятели, такива като Покок например, но нещо, в което не можехме да си позволим да не сполучим, беше наказването на собствените ни предатели. Някои другари ставаха изменници с разрешение, за да проникнат в градовете-чудо и там да изпълнят присъдите ни срещу истинските предатели. Всъщност ние станахме толкова страшни, че по-голямо опасност представляваше човек да ни предаде, отколкото да ни остане верен.
Революционното движение доби до голяма степен характера на религия. Ние се молехме пред олтара на революцията, който беше олтар на свободата. Ние горяхме от божествен огън. Мъже и жени посвещаваха живота си на делото и родители посвещаваха новородените си деца на него, както в стари времена са ги посвещавали на бога. Ние бяхме истински човеколюбци.
XVII. АЛЕНАТА ЛИВРЕЯ
С разгромяването на земеделските щати земеделските представители изчезнаха от Конгреса. Тях ги съдиха за държавна измяна, а местата им бяха заети от оръдия на Желязната пета. Социалистите бяха жалко малцинство и знаеха, че краят им наближава. Конгресът и сенатът бяха празна преструвка, фарс. Обществени въпроси привидно сериозно се обсъждаха и решаваха, по стария установен ред, докато в действителност единственото, което се вършеше, беше да се придаде отпечатък на конституционна законност на указите на олигархията.