Тука ни чакаха коне и друг другар и двамата, без да се бавим, препуснахме в звездната светлина. На север виждах да се извисява планината Сонома, към която отивахме. Оставихме стария градец Сонома отдясно и се запътихме нагоре по пролом, който се врязваше в стръмните предпланини. Коларският път се превърна в дърварски, дърварският се превърна в пътека за добитък, а пътеката за добитък се смали и загуби сред планинските пасища. Пътувахме направо през планината Сонома. Това беше най-безопасният път. Нямаше кой да забележи минаването ни.
Зората ни завари на северния склон и в сивата здрачевина се спуснахме през гъсти храсталаци към обраслите със секвоя клисури, дълбоки и топли с дъха на отминаващото лято. За мене това бяха родни места, които познавах и обичах, и скоро водач станах аз. Скривалището беше мое. Аз го бях избрала. Изоставихме всякаква предпазливост и прекосихме една планинска ливада. След това превалихме ниско, обрасло с дъбове било и слязохме на по-малка ливада. Пак се заизкачвахме към един хребет, но този път яздехме под яркочервени мадроньо и по-тъмно червени манзанити. Докато се изкачвахме, първите лъчи на слънцето огряха гърбовете ни. Ято гълъби изпърполи през гъстака. Едър заек ни пресече пътя с бързи и безшумни скокове, като елен. А след това елен, мъжкар с клонести рога, с червенозлатиста слънчева светлина, блеснала по врата и гърба, с един скок се скри оттатък хребета пред нас.
Ние продължихме малко по неговите следи, сетне по криволичеща пътека, пренебрегната от елена, слязохме в горичка от благородни секвои, оградили езерце, което изглеждаше тъмно от планинските минерали, настлали дъното му. Познавах всяка стъпка от този път. Някога чифликът беше принадлежал на един писател, с когото бяхме добри приятели, но и той бе станал революционер, ала с по-гибелни последици, отколкото аз, защото вече не беше жив и никой не знаеше кога и как е загинал. Единствено той през дните на живота си бе знаял тайната на скривалището, към което отивах сега. Беше купил имота зарад неговата красота и платил доста голяма сума при искреното възмущение на местните земеделци. Правеше му голямо удоволствие да разказва как те клатили печално глави, когато ставало дума за цената, мудно пресмятали на ум и казвали: „Не можете изкара от него и шест процента“.
Но той вече не беше жив, нито чифликът беше останал на неговите деца. Сега този чифлик бе собственост не на някой друг, а на господин Уиксън, който притежаваше целия източен и северен склон на планината Сонома, от имението на Спрекълз до вододела на долината Бенет. Той направи от него великолепен резерват за елени, където по хиляди акри свежи склонове, поляни и клисури елените се ширеха почти в съвсем диво състояние. Хората, владели тази земя, бяха пропъдени. Един щатски приют за слабоумни също бе сринат, за да направи място на елените.
Отгоре на всичко ловната хижа на Уиксън се намираше на четвърт миля от моето скривалище. Това, вместо да представлява опасност, обещаваше допълнителна сигурност. Щяхме да се намираме под личната егида на един от по-дребните олигарси. Самото естество на положението ни закриляше от подозрение. Последното място на света, където на шпионите на Желязната пета би дошло на ум да търсят мен и Ърнест, когато той се присъединеше към мене, беше резерватът за елени на Уиксън.
Вързахме конете си сред секвоите край езерото. От таен склад зад кух гниещ дънер моят спътник извади всевъзможни неща: петдесетфунтов чувал брашно, различни консерви, готварски съдове, одеяла, платнище, книги и принадлежности за писане, голяма връзка писма, бидон с двадесет галона газ и още най-важното — дълго здраво въже. Този куп беше толкова голям, че щеше да се наложи да го пренесем до убежището на няколко пъти.
Но то беше много близо. Взех въжето, тръгнах напред и минах през полянка, обрасла с преплетени пълзящи растения и храсталаци, разположена между две гористи могили. Полянката свършваше изведнъж на стръмния бряг на едно поточе. Това беше малко поточе, което събираше вода от няколко извора и никога не пресъхваше, дори през най-горещото лято. От всички страни се издигаха високи гористи могили — цяла група, сякаш захвърлени там от ръката на някой нехаен титан. Те нямаха скална маса в основата си. Издигаха се на стотици стъпки и се състояха от червена вулканична пръст, прочутия червенозем на Сонома. През тези могили мъничкото поточе беше прорязало дълбокото си корито с отвесни брегове.