Трябваше кажи-речи да пълзим, за да слезем до водата, а когато стигнахме там, поехме надолу по течението на стотина стъпки. Тогава се озовахме пред голяма дупка. Нищо не подсказваше за съществуването й, нито пък това беше дупка в обикновения смисъл на думата. Човек се промъкваше през гъсто сплели се шипки и други клони и се озоваваше на самия ръб, надзърнал навън и надолу през зелена преграда. Към двеста стъпки дълга и широка, тя беше само наполовина толкова дълбока. Вероятно поради някаква грешка, станала, когато са били нахвърляни могилите, и положително подпомогната от капризната ерозия, дупката е била изкопана в течение на столетия от течащата вода. Никъде не се виждаше гола земя. Всичко беше облечено с растителност, от ситничкия богородичен косъм и златистата папрат до огромните секвои и смърчове. Тези грамадни дървета растяха дори от стените на дупката. Някои надвисваха под ъгли, стигащи дори до четиридесет и пет градуса, макар че повечето се издигаха право нагоре от меките и почти отвесни пръстени стени.
Това бе безупречно скривалище. Никой никога не идваше тука, дори хлапетата от селцето Глен Елън. Ако се намираше в дъното на пролом, дълъг една или няколко мили, тази дупка щеше да бъде добре известна. Но това не беше пролом. От началото до края дължината на поточето не надминаваше петстотин крачки. Триста крачки над дупката то водеше началото си от извор в долния край на равна ливада. Стотина крачки под дупката излизаше на открито, вливаше се в главния поток и течеше през хълмиста, обрасла с трева местност.
Моят спътник уви въжето веднъж около едно дърво, върза ме здраво за другия край и започна да ме спуска. Докато се усетя, бях вече на дъното. А за много кратко време той пренесе всички припаси от тайния склад и ги свали при мене. След това изтегли въжето и го скри, а на тръгване весело се провикна надолу за сбогом.
Преди да продължа, искам да кажа някоя и друга дума за този другар, Джон Карлсън, скромен участник в революционното движение, един от безбройните верни редници. Той работеше при Уиксън, в обора близо до ловната хижа. Всъщност ние бяхме дошли през планината Сонома с коне на Уиксън. Вече близо двадесет години Джон Карлсън е пазител на убежището. Никаква мисъл за вероломство, сигурна съм, не му се е мярнала в ума през цялото това време. Да предаде поверените му хора би било за него нещо немислимо. Беше флегматичен и отпуснат до такава степен, че човек не можеше да не се чуди какво значение можеше да има революцията за него. Въпреки това любовта към свободата тлееше мъждиво и непоколебимо в неясното му съзнание. В известни отношения беше наистина добре, че не бе припрян и нямаше въображение. Той никога не губеше присъствие на духа. Умееше да изпълнява заповеди и не беше нито любопитен, нито приказлив. Веднъж го попитах какво го е накарало да стане революционер.
— На младини бях войник — отговори той. — Това беше в Германия. Там всички младежи трябва да служат в армията. Та и аз бях в армията. Имаше още един войник, също млад човек. Баща му беше това, което наричате агитатор, и лежеше в затвора зарад обида на царска особа — така се казвало, когато някой говори истината за императора. И младежът, синът, приказваше с мене много за народа, за работата и за това как капиталистите обират народа. Той ме научи да виждам нещата в нова светлина и аз станах социалист. Приказките му бяха много верни и хубави и не мога да ги забравя. Когато дойдох в Съединените щати, потърсих социалистите. Станах член на районна организация — това беше през времето на социалистическата работническа партия. Сетне, когато стана разцеплението, отидох в местната организация на социалистическата партия. Тогава работих в една конюшня в Сан Франциско. Беше преди земетресението. Плащам членския си внос вече двадесет и две години. Още съм член и още плащам вноската си, макар да е много тайно сега. Винаги ще плащам членската си вноска и ще се радвам, като дойде народната власт.
Останала сама, приготвих си закуска на примуса и пристъпих към подреждането на дома си. Често, рано сутрин или вечер, след като се стъмни, Карлсън слизаше крадешком в убежището и поработваше няколко часа. Отначало домът ми беше опънатото платнище. Сетне направихме малка палатка. А още по-късно, когато се уверихме в пълната сигурност на мястото, вдигнахме малка къщурка. Тази къщица беше съвсем скрита от всеки случаен поглед надолу от ръба на дупката. Буйната растителност на това закрито кътче образуваше естествена преграда. Пък и къщата беше построена до отвесната стена; в самата стена, подпрени със здрави дървета, изкопахме две малки добре дренирани и проветриви стаички. О, повярвайте ми, ние имахме много удобства. Когато Биденбах, германският терорист, се укри при нас след известно време, той инсталира едно поглъщащо пушека приспособление, което ни позволяваше да седим в зимни вечери пред огнището с пращящи в нето дърва.