Затова казвам, че работата никога не свършваше. След шест месеца самотата ми бе нарушена от пристигането на две другарки. Те бяха млади момичета, смели по дух и пламенни поборнички за свобода: Лора Питърсън, която изчезна в 1922 година, и Кейт Биърс, която впоследствие се омъжи за Дю Бойс105 и която е още сред нас, с очи, вдигнати към утрешното слънце, възвестяващо новия век.
Двете момичета пристигнаха развълнувани от преживяна тревога, опасност и внезапна смърт. Сред екипажа на рибарската лодка, която ги превозила през залива Сан Пабло, имало шпионин. Слуга на Желязната пета, той сполучливо се представил като революционер и проникнал дълбоко в тайните на организацията ни. Без съмнение търсел моите дири, защото ние отдавна бяхме научили, че изчезването ми създало големи грижи на тайната служба на олигархията. За щастие, както се разбра сетне, той не посветил никого в откритията си. Явно беше забавил доноса си, понеже предпочитал да доведе всичко до успешен край, като открие моето скривалище и ме залови. Сведенията му умрели заедно с него. След като момичетата слезли на брега край река Петалума и се качили на коне, той сполучил под някакъв предлог да слезе от лодката.
Щом понавлезли в планината Сонома, Джон Карлсън оставил момичетата да продължат сами, като водят и неговия кон, а сам той се върнал пеша. У него се събудили подозрения. Карлсън хванал шпионина, а за това, което станало после, той ми създаде добра представа.
— Аз го наредих — бе прозаичният начин, по който Карлсън описа тази случка. — Аз го наредих — повтори той с мрачен пламък в очите, а огромните му, разкривени от тежък труд ръце красноречиво се разтвориха и пак се свиха. — Не издаде нито звук.
Скрих го а довечера ще се върна да го заровя по-надълбоко.
През този период не можех да се начудя на собствената си метаморфоза. От време на време ми се струваше невъзможно или това, че някога съм живяла тих и мирен живот в университетски град, или пък, че съм станала революционерка, свикнала със сцени на насилие и смърт. Или едното, или другото не можеше да бъде вярно. Едното беше действителност, другото беше сън, но кое беше истинското? Дали този сегашен живот на революционерка, която се крие в една дупка, бе кошмар? Или аз бях революционерка, която някъде някак е сънувала, че в някое свое предишно съществуване е живяла в Бъркли и никога не е познавала нищо по-бурно в живота от чайовете и танците, кръжоците за дискусии и университетските аудитории? Но, от друга страна, предполагам, че това чувство беше общо за всички ни, които се бяхме събрали под червеното знаме на братството между хората.
Често си спомнях разни лица от този друг живот и колкото да е чудно, те току се появяваха и изчезваха в моя нов живот. Например епископ Морхаус. Напразно го търсехме, когато организацията ни се беше разраснала. Той бил местен от една лудница в друга. Проследихме пътя му от щатската болница за умопобъркани в Напа до болницата в Стоктън, а оттам в болницата в долината Санта Клара, известна под името Агнюз, където следата се губеше. Смъртта му не беше регистрирана. Сигурно по някакъв начин беше избягал. Тогава и през ум не ми минаваше при какви страшни обстоятелства щях да го видя още веднъж: как щеше да се мерне пред мене в кървавия вихър на Чикагската комуна.
Джаксън, който загуби ръката си в Сиерските предачници и стана причина да се превърна в революционерка, никога не го видях пак, но всички знаехме какво е направил, преди да умре. Той изобщо не се присъедини към революционерите. Ожесточен от съдбата си, изпаднал в мрачно настроение зарад своите злочестини, Джаксън станал анархист — не последовател на анархистична философия, а само звяр, побеснял от омраза и жажда за отмъщение. И си отмъстил добре. Незабелязан от пазачите, нощно време, когато всички спели, той вдигнал във въздуха и направил на пух и прах двореца на Пъртънуейт. Никой не се отървал, дори пазачите. А в затвора, докато чакал делото, се задушил под одеялата.
Доктор Хамърфилд и доктор Болингфорд имаха съвсем друга съдба от съдбата на Джаксън. Те останаха верни на господарите си и бяха съответно възнаградени с църковни дворци, в които живеят, без да се карат със света. И двамата са апологети на олигархията. И двамата са много затлъстели. „Доктор Хамърфилд — както веднъж каза Ърнест — е успял да промени своята метафизика така, че дарува божие одобрение на Желязната пета, а също да включи много преклонение пред красотата и да намали до невидима шушка газообразното гръбначно същество, описано от Хекел, при което разликата между доктор Хамърфилд и доктор Болингфорд е тази, че доктор Болингфорд е направил бога на олигарсите малко по-газообразен и малко по-безгръбначен.“
105