Питър Донъли, надзирателят стачкоизменник в Сиерските предачници, с когото се срещнах, когато проучвах случая на Джаксън, изненада всички ни. В 1918 година присъствувах на събрание на „Червените от Фриско“. Сред всичките ни бойни групи тази беше най-страшна, свирепа и безпощадна. Всъщност тя не беше част от нашата организация. Членовете й бяха фанатици, безумци. Ние не смеехме да поощряваме такъв дух. От друга страна, макар да не бяха наши хора, ние поддържахме с тях приятелски отношения. Въпросът, който ме беше довел там тази вечер, беше от изключителна важност. Единствена аз между двадесетина мъже бях без маска. След като въпросът, който ме беше довел там, бе решен, един от тях ме поведе към изхода. В тъмния коридор този водач запали клечка кибрит, поднесе я близо до лицето си и свали маската. За миг пред погледа ми се мярнаха разкривените от вълнение черти на Питър Донъли. След това клечката угасна.
— Исках само да знаете, че това съм аз — каза той в тъмнината. — Спомняте ли си Далъс, директора?
Спомних си директора на Сиерските предачници с лисиче лице и кимнах.
— Е, първо на него му видях сметката — каза Донъли с гордост. — След това се присъединих към „Червените от Фриско“.
— Но от къде на къде сте тука? — попитах аз. — Ами жена ви и децата?
— Умряха — отговори той. — Затова. Не — побърза да се поправи той, — умряха леко, в леглата си… болест, нали разбирате, един след друг. Те ми връзваха ръцете, докато бяха живи. А сега, като ги няма, търся отмъщение за разбития си живот. Едно време бях Питър Донъли, надзирателят стачкоизменник. А сега съм Номер 27 от „Червените от Фриско“. Хайде елате да ви изведа оттука.
После чух за него повече. По своему той беше прав, когато ми каза, че всичките му близки измрели. Но един останал жив, Тимъти, а него баща му го смятал за мъртъв, понеже постъпил на служба в наемните войски106 на Желязната пета. Всеки член на „Червените от Фриско“ се задължаваше да извърши дванадесет екзекуции годишно. Наказанието при неизпълнение беше смърт. Членът, който не успееше да попълни това число, се самоубиваше. Екзекуциите не бяха произволни. Тази група безумци се събираше често и произнасяше масови смъртни присъди срещу омразни членове и слуги на олигархията. Екзекутирането след това се разпределяше по жребие.
Всъщност работата, довела ме при тях в деня на моето посещение, беше такова произнасяне на присъди. Един от нашите другари, години наред успял да се задържи на чиновническа служба в местното бюро на тайната служба на Желязната пета, бе попаднал в черните списъци на „Червените от Фриско“ и сега го съдеха. Разбира се, той не присъствуваше и, разбира се, съдиите му не знаеха, че е наш човек. Моята задача бе да засвидетелствувам неговата самоличност и вярност на делото. Може да се види-; чудно откъде изобщо знаехме за цялата тази работа. Обяснението е просто. Един от тайните ни агенти членуваше в „Червените от Фриско“. За нас беше необходимо да не изпускаме от очи и приятеля, както и врага, а тази група безумци не бе чак толкова маловажна, че да не я наблюдаваме.
Но да се върна към Питър Донъли и сина му. Всичко вървяло добре с Донъли, докато следващата година между лицата, паднали му се за екзекутиране, намерил името Тимъти Донъли. И тогава заговорила семейната привързаност, толкова силна у него. За да спаси своя син, той предал другарите си. Това не му се удало напълно, но десетина от „Червените от Фриско“ били екзекутирани и групата била кажи-речи унищожена. За възмездие останалите живи осъдили Донъли на смърт, която той беше заслужил с предателството си.
Не останал много дълго жив и Тимъти Донъли. „Червените от Фриско“ се заклели да го екзекутират. Олигархията правеше всичко възможно да го спаси. Местеха го от единия край на страната в другия. Трима от „Червените“ платиха с живота си за напразните усилия да го докопат. Групата се състоеше само от мъже. Най-после те прибягнаха до помощта на жена, една от нашите другарки — не друга, а Ана Ройлстън. Нашият Вътрешен център й забрани, но тя винаги вършеше каквото си е наумила и презираше дисциплината. Освен това беше гениална и обаятелна и ние без друго никога не можехме да й се наложим. Тя сама по себе си представляваше отделна класа и не отговаряше на обикновените качества на революционер.
106
Освен работническите касти се издигнала и още една — военната. Създадена била редовна армия от професионални войници с офицери измежду членовете на олигархията, известна под името „наемници“. Тази институция заместила милицията, която се оказала неподходяща при новия режим. Освен редовната тайна служба на Желязната пета създадена била и тайна служба на наемниците — свързващото звено между полицията и войската.