Безредиците бяха ускорени от Желязната пета. Това бе хитро скроено. Цялото население, включително облагодетелствуваните работнически касти, за известно време бяха подложени на нечуван гнет. Нарушаваха се обещания и споразумения, налагаха се най-сурови наказания дори за незначителни провинения. С изтезания се мъчеха да изтръгнат хората от бездната от тяхната апатия. Всъщност Желязната пета се готвеше да накара звяра от бездната да зареве. А наред с това по отношение на всички предпазни мерки в Чикаго Желязната пета се показваше непонятно нехайна. Дисциплината бе много отслабена между оставащите в града наемници, много полкове бяха изтеглени и пратени в различни краища на страната.
Изпълнението на тази програма не отне много време — само няколко седмици. Ние, в революционното движение, дочухме смътни слухове за положението на нещата, но нищо достатъчно определено, за да разберем какво става. Всъщност мислехме, че това е спонтанно възникнал бунтовен дух, който би трябвало да пообуздаем, а и на ум не ни идваше, че е бил преднамерено предизвикан — а той е бил предизвикан толкова тайно от най-вътрешните кръгове на Желязната пета, че не събуди у нас никакви подозрения. Контразаговорът беше майсторски подготвен и майсторски проведен.
Бях в Ню Йорк, когато получих заповедта да замина незабавно за Чикаго. Човекът, който ми я предаде, беше един от олигарсите — можех да съдя за това по думите му, макар да не знаех неговото име, нито да бях виждала лицето му. Нарежданията му бяха твърде недвусмислени, за да не го разбера. Аз ясно прочетох между редовете, че заговорът ни е открит и са взети контрамерки. Мината беше готова за възпламеняване и безброй агенти на Желязната пета, включително и аз — такива, които бяха на мястото или се изпращаха там, — трябваше да я възпламенят. Лаская се при мисълта, че запазих самообладание под острия поглед на олигарха, но сърцето ми лудо се разтуптя. Малко остана да изкрещи и да го стисна за гърлото с голи ръце, преди да ми даде последните си безмилостни нареждания.
Щом излязох от него, пресметнах времето. Ако имах късмет, можех да отделя точно толкова минутки, колкото да вляза във връзка с някой местен водач, преди да хвана влака. Като се пазех да не бъда проследена, втурнах се към болницата за първа помощ. Имах късмет и успях веднага да вляза при другаря Галвин, главния хирург. Започнах задъхано да разправям каквото знаех, но той ме пресече.
— Вече научих — каза той спокойно, при все че ирландските му очи бляскаха. — Разбрах за какво сте дошли. Съобщиха ми го преди петнадесет минути и вече го предадох нататък. Тука ще бъде направено всичко възможно да задържим другарите спокойни. Чикаго трябва да се пожертвува, но ще бъде само Чикаго.
— Опитахте ли се да съобщите на Чикаго? — попитах аз.
Той поклати глава:
— Няма телеграфни съобщения. Чикаго е откъснат. Там ще бъде ад.
Докторът замълча за миг и аз видях бялата му ръка да се свива. След това избухна:
— Бога ми, бих искал да съм там!
— Все още има възможност да спрем това — казах аз, — ако нищо не се случи на влака и успея да стигна там навреме. Или ако някой друг другар от тайната служба, който е научил истината, сполучи да стигне там навреме.
— Този път ви изненадаха вас, вътрешните — рече докторът.
Аз смирено кимнах.
— Пазили са го в голяма тайна — отговорих. — До днес трябва да са го знаели само вътрешните шефове. Ние още не сме проникнали чак дотам, затова е било неизбежно да останем в неведение. Поне Ърнест да беше тука! Може сега да е в Чикаго и всичко да е наред!
Доктор Галвин поклати глава.
— Последните новини, които чух за него, бяха, че са го изпратили в Бостън или Ню Хейвън. Тази тайна служба в полза на врага трябва много да му пречи, но така е по-добре, отколкото да се укрива в убежище.
Тръгнах да си ходя и Галвин ми стисна силно ръка.
— Не губете кураж — каза той на раздяла. — Какво ако Първото въстание се провали? Ще има второ, а ние ще бъдем по-умни тогава. Сбогом и на добър час. Не зная дали ще ви видя някога пак. Там ще бъде ад, но аз бих дал десет години от живота си за вашата възможност да участвувате.
„Двадесети век“119 тръгваше от Ню Йорк в шест часа вечерта и трябваше да пристигне в Чикаго в седем сутринта. Но той закъсняваше тази нощ. Ние се движехме зад друг влак. Между пътниците в моя пулманов вагон беше другарят Хартман, който беше като мене на работа в тайната служба на Желязната пета. Именно той ми каза за влака, който се движел непосредствено пред нас. Другият влак по нищо не се различавал от нашия, макар да не носел никакви пътници. Идеята била празният влак да пострада, ако се направи опит да бъде вдигнат във въздуха „Двадесети век“. Всъщност пътуваха много малко хора — само една шепа в нашия вагон.