— Трябва да има някакви големци във влака — заключи Хартман. — Забелязах специален вагон на края.
Беше се стъмнило, когато за първи път сменяхме локомотива, и аз слязох да се поразходя по перона, да подишам чист въздух и да видя каквото мога да видя. През прозорците на специалния вагон ми се мярнаха трима мъже, които познах. Хартман беше прав. Един от тях беше генерал Алтендорф, другите двама — Мейсън и Вандерболд, мозъкът на вътрешния кръг в тайната служба на олигархията.
Беше тиха лунна нощ, но аз се въртях неспокойно и не можех да заспя. В пет сутринта станах и се облякох.
Запитах прислужницата в тоалетната какво закъснение има влакът и тя ми каза, че е два часа. Беше мулатка и забелязах, че лицето и беше изпито, с големи сенки под очите, а самите очи бяха широко отворени от някакъв преследващ я страх.
— Какво има? — попитах.
— Нищо, госпожице; като че ли не можах да спя добре — отвърна ми тя.
Изгледах я по-внимателно и за опит й направих един от тайните ни знаци. Тя се откликна и аз я поизпитах за по-сигурно.
— Нещо страшно ще стане в Чикаго — каза тя. — Този лъжлив влак пред нас. И той, и военните ешелони ни забавиха.
— Военни ешелони? — повторих аз.
Тя кимна:
— Те са задръстили линията. Цяла нощ ги задминаваме. И всички отиват в Чикаго. Щом ги превозват по пряката линия, това значи, че се чака нещо… Човекът, когото обичам, е в Чикаго — добави тя за извинение. — Той е от нашите и служи в наемните войски, страх ме е за него.
Бедното момиче! Нейният любим беше в един от трите готови за бунт полка.
Хартман и аз закусихме заедно във вагон-ресторанта и аз си наложих да ям. Небето се беше заоблачило, а влакът се носеше напред като мрачна светкавица през сивия покров на настъпващия ден. Дори негрите, които ни прислужваха, знаеха, че се очаква нещо ужасно. Те бяха напълно във властта на угнетението: присъщото им безгрижие ги беше напуснало, прислужваха мудно и разсеяно и си шепнеха мрачно в дъното на вагона до кухнята. Хартман смяташе положението за безнадеждно.
— Какво можем да направим? — питаше той за двадесети път и безпомощно свиваше рамене. Посочи през прозореца: — Вижте, всичко е готово. Можете да бъдете сигурна, че ги държат ей така, на тридесет-четиридесет мили от града, по всички пътища.
Говореше за военните ешелони на резервния коловоз. Войниците си готвеха закуска на огньове, напалени на земята край линията, и учудено вдигаха към нас очи, когато с тътен профучавахме край тях, без да намалим страхотната си скорост.
Всичко беше спокойно, когато навлязохме в Чикаго. Явно още нищо не се беше случило. В предградията донесоха във влака сутрешните вестници. В тях нямаше нищо и въпреки това то беше много за хората, които умеят да четат между редовете, за да доловят какво е желателно обикновеният читател да разбере от текста. Вещата ръка на Желязната пета проличаваше във всяка колона. Правеха се намеци за слабости в бронята на олигархията. Разбира се, не се казваше нищо определено. Но беше направена със сметката читателят сам да стигне до тези намеци. Беше хитро скроено. Като литературни произведения тези сутрешни вестници на двадесет и седми октомври бяха шедьоври.
Местните новини липсваха. Това само по себе си беше майсторски ход. То забулваше Чикаго с мистерия и подсказваше на средния чикагски читател, че олигархията не смее да съобщи местните новини. Имаше загатвания, разбира се неверни, за безредици по цялата страна, грубо замаскирани с благодушни съобщения за наказателните мерки, които щели да бъдат предприети. Имаше съобщения за вдигането във въздуха на голям брой безжични станции и големите възнаграждения, обещани за откриването на виновниците. Естествено никакви безжични станции не са били вдигнати във въздуха. Имаше съобщения за много такива изстъпления, които съвпадаха с намеренията на революционерите. У чикагските другари трябваше да се създаде впечатлението, че общото въстание започва, макар с объркващи несполуки в многото подробности. Не беше възможно за един неосведомен човек да се отърси от смътното и все пак сигурно чувство, че цялата страна е узряла за въстанието, което е вече започнало да се развихря.
Съобщаваше се, че измяната на наемниците в Калифорния взела такива размери, щото пет-шест полка били разформировани, а изменниците заедно със семействата им прогонени от техните градове и закарани в работническите гета. А калифорнийските наемници бяха в действителност най-верните слуги на господарите си! Но отде можеше Чикаго, отрязано от целия свят, да узнае това? После имаше една несвързана телеграма, описваща метеж на населението в град Ню Йорк, към което се присъединили работническите касти; тя завършваше с изявлението (което трябваше да се приеме като блъф), че войските били господари на положението.